Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Върху екрана на телевизора тичаха футболисти, камерата показваше и запалянковците с ексцентрично изрисувани лица, които размахваха знамена и транспаранти. В стола срещу апарата седеше човек. От мястото си виждаше единствено върха на главата му, беше почти сигурен, че това е полуоплешивялото теме на Пабло Лайес.

Във въздуха се носеше тежък аромат на билки и подправки, това му напомни за стаята на болния Нестор и отварите, с които го лекуваше Естрела. На бледата светлина, която идваше от отворената врата на кухнята, се виждаше снимката на младо момиче, поставена върху скрина. Това без съмнение беше Естрела, запечатала образа си преди много години някъде сред зеленината на Асунсион… В очите й се четеше напрежение, сякаш още тогава бе усетила опасността от срещата си с един непознат. Далеч от родния дом, сред тропическата растителност на Флорида…

Кроукър понечи да се обади, но в последния момент стисна устни. Нещо не беше наред. Най-вероятно широко отворената врата и прекалено усиленият звук на телевизора, който влизаше в остър контраст с тишината на квартала… А и онази сянка в кухнята, която сякаш беше отражение на синкавите отблясъци, идващи от екрана… Погледът му се насочи към фигурата на стола.

Спомни си кадрите на „Психо“, един филм, който беше гледал преди много години. Към края имаше сцена с Марион Крейн, която влиза в къщата на Норман Бейтс, обръща към себе си люлеещия се стол и вижда в него мумифицирания труп на майка му… До този момент всички зрители са убедени, че госпожа Бейтс е жива и здрава, тъй като Норман постоянно разговаря с нея… Завъртането на стола разкрива ужасната истина: жената отдавна е мъртва, а Норман е луд…

За Кроукър не беше трудно да си представи как един труп гледа футболен мач, особено след като вече беше виждал отрязани глави в хладилници и по библиотечни лавици. Но ако Пабло Лайес бе мъртъв, чия бе онази сянка, която продължава да се движи из кухнята?

Пръстите му неволно докоснаха магическия камък, който кротко лежеше в джоба му. Понечи да направи крачка напред, но в същия миг чу един глас:

— Господин Кроукър, каква изненада!

Столът се завъртя, насреща му блесна усмивката на Пабло Лайес.

— Не се стряскай, синко — продължи инвалидът и едрият му палец посочи назад: — Видях отражението ти върху екрана… — Плешивата му глава блестеше сред ореол от синкави отблясъци, странни като изкуствени съзвездия по тавана на огромен планетариум…

Кроукър въздъхна с облекчение, ръката му пусна камъка.

— Надявам се, че ще ми простите за неочакваното посещение, но исках да си поговорим — рече той.

— По дяволите, синко. — Усмивката на Лайес стана по-широка. — С подобна молба винаги си добре дошъл… — Пръстите на лявата му ръка леко пригладиха косъмчетата на дясната: — Отдавна никой не се е отбивал просто ей така, да си побъбрим. Искаш ли едно питие, гладен ли си? Естрела е направила страхотна паеля, ще я притоплим за минутка!

— Благодаря — поклати глава Кроукър. — Разполагам с ограничено време.

— Е, предполагам, че все пак ще седнеш… — Изчака го да се отпусне на ръба на стария диван и добави: — Казвай какво те води тук…

— Спомних си, че си работил в „Садърн Бел“…

— Точно така. По поддръжката на линиите. Цял ден яздех стълбовете, като истински каубой!

— Но си бил и контрольор, нали?

Воднистите му очи потъмняха.

— За кратко време. Не ме бива да се ровя в бумагите…

— Искам да зная има ли начин да се проникне в електронната система на компанията — приведе се напред Кроукър.

— Така, както го правят хакерите? — изви вежди инвалидът, после на лицето му се появи широка усмивка: — По дяволите, това мога да го сторя и оттук, с портативния си компютър! — В очите му се появи любопитство: — Затуй ли си дошъл, синко? Искаш да се набуташ за малко в акъла на любимата ми компания?

— Бих желал това — кимна той. — Преди няколко дни опитах с един от входящите кодове на полицията…

— С такъв код не става — поклати глава Лайес.

— Знам, затова съм тук.

Наложи му се да повиши тон, за да надвика нестройния рев, излетял от телевизора. Някой беше вкарал гол.

— Получих известна информация от „Садърн Бел“, но имам подозрението, че е фалшива. Бих искал да я провериш, стига да можеш…

— Мога и още как, синко! — широко се ухили домакинът. — Това ще ми достави огромно удоволствие! — Посочи към инвалидната количка и Кроукър я придърпа по-наблизо. — Тъй… Сега ми помогни да я яхна! — Яките ръце повдигнаха тялото му на няколко сантиметра от креслото, той го хвана под мишниците и го прехвърли на кожената седалка. Чу се едно солидно „шльоп“, сякаш едра дълбоководна риба пада върху палубата на рибарска лодка.