Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Махур вече беше там. На плота пред него имаше висока чаша мартини. До коляното му се намираше алуминиево куфарче, от онези, които се използват за пренасяне на скъпа снимачна техника.

— Едно мартини за моя приятел — обърна се към бармана. — Нека бъде точно като моето — сухо като пустинята Калахари…

Беше облечен в небрежно-елегантен костюм — от онези, които струват най-малко 1600 долара. На пръв поглед подобен костюм винаги изглежда така, сякаш плаче за ютия, но това просто си е част от чара му. Ризата с отворена яка беше от фина коприна на дискретни райета, на краката му имаше мокасини „Бруно Мали“, които също струваха четирицифрена сума. Очите му бяха леко изцъклени, като на човек, който се е отдал на продължителен запой. „Може би вече празнува, макар да няма вид на човек, който скоро ще се усмихне“ — рече си Кроукър.

— Избрахте великолепно място за нашата среща, senor — рече адвокатът, изчаквайки барманът да постави високата чаша пред Кроукър. — Тук питиетата са просто великолепни!

— Това едва ли е най-важното.

— За мен е — поклати глава адвокатът и вдигна чашата си.

— Става късно — рече Лю и се плъзна от високия стол. — Дайте да вършим работа.

Дланта на Махур за миг докосна ръката му:

— Не бъдете груб, сър. Насладете се на питието…

Той се върна на стола. Даде си сметка, че става нервен, вероятно защото полицията го търсеше, а той се намираше на публично място. Същевременно забеляза неспокойството на мургавия адвокат и реши да провери какво става.

— Чували ли сте за пустинята Калахари, senor? — попита Махур и преполови на един дъх чашата си.

Кроукър също отпи от своята, усетил, че подобен жест ще поуспокои събеседника му.

— Единственото, което зная за нея, че се намира някъде в Африка — отвърна.

— Заема площ от 160 000 квадратни километра в Южна Ботсвана, Източна Намибия и западната част на ЮАР. Повърхността й е изпъстрена с леглата на отдавна пресъхнали езера. Някога те са били пълни с вода, наоколо е кипял живот. Но днес са сухи като кокал!

Преди време беше разпитвал един сериен атентатор, залагал бомбите си на най-оживените кръстовища. Колегите му бяха вдигнали ръце, убедени, че от подобен тип няма да измъкнат дори дума. Но Кроукър беше на друго мнение. Дълбоко в себе си усещаше, че този тип има нужда само от едно — да се разтовари, да покаже на околните колко е умен. Нужда, която го изгаряше отвътре, нужда, която не можеше да контролира… В живота на всеки маниак настъпва миг, в който той изпитва желание да се разтовари. Без значение дали това ще стане под формата на празни брътвежи, откровени признания или нещо по средата… Но този миг винаги настъпва, неизбежен като изгрева на слънцето… Човек просто трябва да е настроен така, че да го усети.

— Знам, че познаваш племенницата ми — тихо и отчетливо изрече той. — Знам, че си наблюдавал сеансите й със Стански…

Махур направи знак на бармана за второ питие, лицето му остана безизразно.

— Не искам да й се случи нищо лошо — промълви с известно закъснение.

От това просто изречение Кроукър разбра всичко.

— Постоянно си задавам въпроса, защо човек като теб ползва кола под наем — продължи. — Разполагаш с много пари, сигурно притежаваш няколко автомобила. Защо тогава си наел онзи линкълн? Отговорът се налага сам: знаел си, че ще направя проверка на регистрацията и ще открия агенцията „Голд Коуст“. Искал си да отида там…

Мартинито на Махур пристигна и той го опита. Гледан отстрани, приличаше на играч на голф, който спокойно проверява събраните точки.

— В „Голд Коуст“ срещам Вонда — продължи Кроукър. — От нея научавам, че агенцията е собственост на някой си Трей Мерли. Тя е подготвена предварително за визитата ми — дори знае как изглежда прокурорска заповед за обиск… Веднъж Трей Мерли й бил показал подобна бланка. При второто си посещение там заварвам Антонио Бонита. Има си ключове, знае кода на алармената инсталация. От дневника на Рейчъл научавам, че Трей Мерли е познат на доктор Роналд Стански, личния й лекар. Дори си е записала един адрес на остров Хибискъс. Отивам там и откривам всичко, което ми трябва… Включително няколко ризи, току-що пристигнали от химическо чистене от магазина „Джиф Тайм“. Вместо опаковъчна хартия, ризите са увити около няколко медицински картона… Тази къща не е дом на когото и да било, тя просто е декор. Издигнат изцяло в моя чест… — Отпи глътка мартини и подхвърли: — А и тази работа с гроба…

Мрачният поглед на адвоката срещна неговия в огледалната стена на бара: