Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Той поиска билет отиване и връщане за Лос Анжелис и изслуша вече познатите обяснения.

— Мога да ви предложа място за утре сутринта в 5.50 — каза с приятелски тон служителката.

— Не ми върши работа — отвърна той. — Трябва да съм там довечера… — Замисли се за момент, после попита: — А как стоят нещата с другите авиокомпании?

— Ще проверя — отвърна момичето.

Обърна се и потърси с очи младежа с дънките. Откри го пред таблото на „Делта“, сякаш чакаше да стане някакво чудо. Младите никога не губят надежда.

— Има едно място за полета на „Америкън“ в 7,10, сър — обади се момичето. — Това е последният полет за деня…

Кроукър го резервира, като даде първото име, което му дойде наум.

— Изход Д — кимна служителката. — Не е близо, най-добре е да побързате.

Той благодари, обърна гръб на гишето и бавно се приближи до младежа със сака.

— Да не повярва човек! — възкликна той с искрено разочарование в гласа. — Всичко за Ел Ей е продадено!

— Знам — погледна го бегло младежът. — И аз увиснах като вас…

— Лош късмет — въздъхна Кроукър. — Значи и вие ще трябва да чакате до утре като мен и приятеля ми… Искате ли да ви откарам?

— Не, благодаря — хладно отказа младежът. — Аз трябва да летя тази вечер, утре сестра ми се жени…

— Чакайте. „Америкън“ имат едно място в самолета, който излита след около час и половина.

— Не ме устройва, защото нямам достатъчно пари да си доплатя — поклати глава момчето.

— Елате, ще измислим нещо…

— Вие какво, шегувате ли се? — погледна го подозрително студентът.

— Нали искате довечера да си бъдете у дома, момче? — нетърпеливо го погледна Кроукър. — Хайде, елате!

Плати в брой на гишето, използвайки името, което момичето от „Делта“ вкара в компютъра. Подаде парите с протезата си — така че служителката да я запомни. После се върна при младежа и му подаде билета.

— Хей, какво става тук? — подозрително го изгледа той.

Показа му картата си на федерален агент:

— Служебна операция. Ето ти билета. Пътуваш под името, на което е издаден. Прибираш се у дома и забравяш цялата работа.

— И това е всичко, така ли?

— Точно — кимна Кроукър. — Ти помагаш на мен, а аз на теб. Просто и ясно.

Момчето се ухили до уши и разтърси ръката му:

— Става, приятел! Много ти благодаря!

— Предай на сестра си най-добрите ми пожелания.

Напусна терминала и се отправи към спирката на автобуса. Беше доволен. Ченгетата имаха следа, по която да тичат. Колкото по-дълго го търсят в Лос Анжелис, толкова по-добре. Това време ще му свърши добра работа тук, в Маями.

Огледа се. Всичко наоколо беше някак по-ярко и изразено, в наситени цветове. В края на поредната операция винаги се чувстваше така… Сега всяко решение бе важно, всяко действие трябваше да бъде абсолютно точно. Латиноамериканците имат един добър израз за подобно състояние: Bailar en la cuerda floja… Да танцуваш върху тънко въже… Точно това му се случваше в момента — балансираше по ръба на бръснача…

Слезе от автобуса пред хотел „Фонтенбло“ и взе такси до Палм Бийч. Плати куп пари, но си струваше. Малко преди осем вечерта прекоси бетонната настилка на паркинга пред „Роял Поинсиана“, избра един буик ривиера и ловко откачи контролните му номера. Размени ги с тези на мустанга в тюркоазен цвят и седна зад волана. Никой не го видя. Ярко осветена, болничната фасада се издигаше като огромен леден куб в сгъстяващия се мрак. Завъртя контактния ключ, моторът замърка. Включи на скорост и бавно напусна паркинга. Срещата му с Махур беше в осем и половина, имаше достатъчно време да бъде там, без да превишава допустимата скорост…

Фоайето на хотел „Ралей“ беше с висок таван, изградено в строгия стил на трийсетте. Приличаше на салона на презокеански лайнер. Наскоро бяха реставрирали изящната мозайка на пода. Няколко стъпала от бял мрамор водеха до открития ресторант, разположен под палми и жасминови храсти около великолепен басейн. При откриването на хотела снимка на този ресторант се появи на корицата на списание „Лайф“.

Барът беше не по-малко прочут. Намираше се в левия ъгъл на фоайето, в средата на подовото покритие от блестяща теракота беше оформена изящна чаша мартини, от която стърчеше стилизирана маслина. Помещението беше малко и уютно, с барплот от полирано дърво и огледални рафтове, запълнени с всевъзможни бутилки. Атмосферата беше някак мъжка, за приятелски разговори и скромни тържества, за радостен смях и бълбукане на шампанско…