Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Като например да сводничи за Хектор и теб, нали? — Добре е да умееш да подхвърляш гадории на човека, когото разпитваш — знаеше това от опит. Това често водеше до пораждането на особен вид интимност, а от нея до признанието оставаше само крачка… — Стански е подбирал живите донори за вашите пациенти, вършел го е главно в клиниката в Маргейт… От теб искам да разбера какви връзки имате с Трей Мерли…

— Какво е това трей мерли? — попита, без да го гледа Антонио.

— Ще ти кажа какво ме безпокои — сякаш не го чу Кроукър. — Помниш какво открих, след като проникнах в агенция „Голд Коуст“, нали?

— Главата на една младо момиче — ухили се той. — Que linda muchacha! Много хубаво момиче!

Ръцете на Кроукър неволно се свиха в юмруци. Младият мъж насреща му се хилеше, очевидно доволен от развоя на разговора. Направи усилие да се сдържи.

— Заварих ви вътре, алармената система не беше включена — продължи той. — Когато ви подгоних, вие избягахте през задния прозорец… Парчетата от счупеното стъкло бяха отвън …

— Е, и какво? — сви рамене близнакът.

— Това означава, че сте счупили стъклото на излизане. Заключението за влизането ви става съвсем просто — разполагали сте не само с ключ, но и с кода на алармената система… Кой, освен собственика би могъл да ви даде всичко това? — изви глава Кроукър. — Един човек, който се казва Трей Мерли, но вие може би го познавате под името Марселус Рохас Диего Махур…

— Любопитно, нали? — Усмивката на Антонио беше загадъчна като на Мона Лиза.

В същия момент вратата на тоалетната се отвори и в коридора се появи Мати. Случиха се едновременно няколко неща: тя ахна от това, което видя, близнакът се обърна да види какво става, Джени заби токчето си във вътрешната част на глезена му, а Кроукър се превърна във вихрушка. В последната секунда отгатна какво възнамерява да стори Джени и беше напълно подготвен…

Тялото му полетя напред и блъсна Мати встрани от арената на действие. Времето, за което Антонио реагира на неочакваната и остра болка в глезена, беше напълно достатъчно. Металните пръсти на протезата му се увиха около мускулестата китка на близнака и рязко я дръпнаха. Шията на Джени беше освободена, тялото й се преви, гърдите й поеха глътка кислород…

Никелираният нокът на показалеца изскочи от черупката си и се плъзна по гърлото на близнака.

— Не мърдай, senor!

Заповедта на Антонио прозвуча странно, тъй като смъртоносното оръжие беше опряно в собственото му гърло. Кроукър сведе очи и видя какво я обосновава: тънкото острие на сгъваем нож беше опряно в шията на Джени, а свободната ръка на парагваеца беше вкопчена в косата й.

— Как се нарича това, senor? Май беше безизходна ситуация, нали?

Изглеждаше страшно доволен от себе си, сякаш всичко се беше развило по предварителния му сценарий. Кроукър буквално побесня. Не можеше да се примири с мисълта, че един от близнаците се намира толкова близо до трите най-скъпи на сърцето му същества.

— Казвай какво искаш! — изръмжа той, приближил устни на сантиметър от ухото на Антонио.

— Да проникна в теб, senor! — просъска в отговор онзи. — Да те пронижа в сърцето, да стана кошмара на живота ти!

— Защо?

— За да присъствам на провала ти! Да разбера що за човек в крайна сметка си ти!

— Искаш да видиш дали ме бива, така ли? Искаш да си сигурен, че ще бъда достоен противник!

— Mano a mano! — просъска Антонио. — Да, това наистина си струва!

С животинско изпъшкване заби коляното си в гърба на Джени и я запрати към Кроукър, който механично се наведе да я подкрепи. Това беше достатъчно за близнака, който ловко се измъкна от хватката му.

Кроукър прикри с тялото си младата жена и заплашително изръмжа:

— Това не е краят, приятелче!

— Es verdad, senor. Аз ще умра пръв. — Антонио тръсна китката си и острието на сгъваемия нож изчезна в дръжката. После високата му фигура безшумно се плъзна зад ъгъла.

— Джени…

— Добре съм — побърза да го успокои тя и намръщено разтърка зачервения си врат. — Кой, за Бога, беше този?

— Антонио Бонита — отвърна й и я поведе към стаята на Рейчъл, където чакаше Мати. — Той е част от проблемите ми…

Сестра му само кимна на въпросителния му поглед. Нищо й нямаше. Забелязала Стански, полузатиснат от преобърнатата инвалидна количка, тя възкликна:

— О, Господи!

Кроукър побърза да я извърти към вратата на болничната стая.

— Иди при Рейчи, скъпа — промърмори той. — Доктор Марш казва, че инфекцията най-сетне е под контрол…