Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

„Дали“? — запита се Кроукър. Много му се искаше да притежава увереността на приятеля си.

Но в едно той беше абсолютно прав. Металната протеза се върна на мястото си, резбата влезе в нарезите. Кратка манипулация с бутоните, нервите и сухожилията отново се свързаха със сложните биомеханични платки, скрити във вътрешността на протезата. Пръстите от титан и поликарбон се свиха и разпуснаха, ноктите от неръждаема стомана сториха същото. Истината беше само една: протезата може би е проклятие, а може би Божи дар… Но без нея просто не се чувстваше завършен…

Наближаваха брега, панорамата на Маями бавно се издигаше пред очите им. Ярките лъчи на слънцето позлатяваха огромните кули на небостъргачите. И те, подобно на златото и всички останали метали, бяха рожба на човешката ръка…

Кроукър осъзна, че през отминалата нощ беше потърсил убежището на Църквата на сърфистите не само поради убийството на човека с бялото БМВ, който го беше преследвал с абсолютно същата цел… Отиде там и заради едно друго убийство. Това, което щеше да извърши тази нощ, хладнокръвно и с ясно съзнание…

Седнал зад волана на тъндърбърда, той пътуваше към болницата „Джаксън Мемориъл“. Зад гърба му изведнъж проблесна синята лампа на патрулна кола. Веднага погледна скоростомера въпреки усещането, че не е превишил допустимата скорост. „Само това ми липсва — рече си с въздишка. — Да попадна на някое прекалено усърдно ченге от пътната полиция.“ Но явно ставаше точно това…

Отби вдясно и спря, полицейската кола стори същото. Разстоянието между задната броня на тъндърбърда и капака на патрулното шеви беше някъде около пет метра. Синият буркан продължаваше да се върти, движението по магистралата си беше както преди. Нищо не се случи.

Нормално, рече си Кроукър. Ченгето просто проверява регистрацията на колата му по радиото. Част от стандартната процедура.

Мобифонът му рязко изжужа. Реши, че сигурно е Джени, която иска да го осведоми за охраната на Рейчъл в болницата. Но не беше тя.

— Радвам се, че най-сетне те хванах, Лю! — прозвуча в ухото му жизнерадостният глас на Роки Сагуас. Той беше стар приятел, една от най-добрите му връзки в пътната полиция.

— Не може да се радваш колкото мен — отвърна с облекчение Кроукър. — Тъкмо се чудех какво да правя с една от твоите мухоловки, която се е залепила за задника ми!

— В момента?

Очите му не се откъсваха от огледалцето за обратно виждане:

— Аха, спрял е на пет метра зад мен…

— Това не е хубаво! — загрижено промърмори Сагуас. — Ама хич, да знаеш!

— Какво става, Рок? — напрегна се той.

— Не знам какво става, само мога да ти кажа, че никак не ми харесва! Преди малко влязох в кабинета си и заварих един спешен телекс от ФБР… Вътре пише да бъдеш прибран незабавно, след което да те изолираме до пристигането на федералните власти!

В стомаха му се появи ледена буца. Федералните власти! Значи онези копелета в СОБК са отчаяни. Иначе не биха включили в преследването му местните сили на реда, тъй като прекрасно знаеха, че това ще предизвика доста въпроси. Въпроси, на които те никак не биха желали да отговарят. Това обяснява и заповедта за изолация… Ще се оправдават после, а сега най-важното бе да го пипнат…

— Посочват ли някакви причини? — попита приятеля си.

— Тук пише, че си търсен за разпит във връзка със смъртта на някоя си Вонда Шепърд — отвърна Сагуас. — Пълни глупости! Изисках досието по случая… Става въпрос за бяла жена, 26-годишна, с руса коса. Била е служителка на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт. Успях да хвана по телефона ченгето от отдел „Убийства“, което се занимава със случая… Гадна работа! Намерил само главата й, отрязана като на пиле! В резултат изсипал обилния си обяд право върху излъсканите чепици…

Вратата на патрулната кола се отвори, два лъскави ботуша стъпиха на асфалта.

— Не съм я пречукал аз, Рок!

— Знам, че не си… Но трябва да направиш нещо. Тук е цяла лудница, всички говорят за теб…

Ботушите принадлежаха на едър млад сержант. Квадратната му челюст издаваше решителност, светлата му коса беше потъмняла от пот. Дясната му ръка лежеше върху кобура на служебния пистолет, огледалните слънчеви очила не позволяваха да се отгатнат намеренията му. А точно те бяха важни. Във всеки случай вървеше към Кроукър с решителността на танк…

— Лю?

Той не отговори. Гледаше ченгето и усещаше как шансовете му бързо намаляват. Чувстваше се като спелеолог, решил да изследва непозната пещера. Колкото по-навътре навлиза, толкова по-тесен става проходът… Докато накрая се оказва заклещен между скалите…