Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— О, Господи! Това е профилът на Рейчъл. Но защо му е трябвало да прави това изследване? Не е могъл да знае, че тя ще има нужда от бъбречна трансплантация, нали?

„Ето в това е цялата работа“ — рече си с въздишка Кроукър.

— Джени, слушай ме внимателно — каза. — Искам да преместиш Рейчъл, и то веднага! Състоянието й позволява ли това?

— Да, но…

— В най-добрата болница!

— „Джаксън Мемориъл“ в Маями. Аз съм свързана с…

— Добре. Направи го веднага. Но не казвай на Стански къде е момичето.

— Как така? Той е семейният лекар. Аз не бих могла да…

— Поговори с Мати, убеди я да го смени. Можеш да го направиш!

— Но, Лю…

— Искам да те попитам нещо друго, Джени — не й даде време той. — Какво ще стане, ако сепсисът на Рейчъл продължава?

— Скоро няма да може да се бори с него, независимо от антибиотиците…

— Не сме ли свидетели точно на такъв процес? — процеди през зъби Кроукър. — Обади ми се, като я преместиш!

Предстоеше му да изясни още един въпрос. Картоните на Стански бяха скрити в ризите на Трей Мерли, току-що пристигнали от химическо чистене „Джиф Тайм“ на булевард „Бискейн“.

Това име му беше познато. Погледа известно време адреса, но не можа да се сети къде точно на „Бискейн“ се намира той.

Подкара към близката бензиностанция. До щанда за вестници имаше рафтове с карти на района. Купи една, взе си и две евтини хавлии за плаж, после излезе навън. Постоя известно време под горещите лъчи на слънцето, усещайки как хладината от контакта с Хектор бавно напуска тялото му.

Отвори картата и проследи булевард „Бискейн“ на север от мястото, на което се намираше. После внезапно си спомни. Пабло Лайес беше споменал, че съпругата му Естрела работи на булевард „Бискейн“. В магазин за химическо чистене, който носи името „Джиф Тайм“…

„Нюз Кафе“ работеше двадесет и четири часа в денонощието. Кроукър седеше на една масичка отвън, под навес от зелен брезент. От седефения пясък на плажа го делеше единствено асфалтовата лента на Оушън Драйв. Часът беше единадесет и десет, до момента, в който трябваше да постави Барбачена на мушката си, имаше по-малко от тринадесет часа. Макар да не бе настъпило обедното оживление, ресторантът съвсем не беше празен. Манекенки с дълги бедра и слънчеви очила, очевидно приключили с утринната серия снимки за модни списания, пушеха цигари и нападаха богати на холестерол закуски, а между хапките клюкарстваха за колежките си.

Кроукър носеше масленозелени панталони, резедава ленена риза с къс ръкав и тънки чорапи на бели точици. Всичко това беше съвсем ново, току-що закупено от близкия бутик. Само лекото поскърцване на обувките му напомняше за сутрешното къпане с Хектор. За да изсъхнат напълно, щяха да им трябват поне два дни.

Махур се появи, без да бие камбаната. Зърнал го да слиза от резедавия линкълн, той стана и прекоси платното на улицата.

Адвокатът беше облечен в стилен тъмносин смокинг „Версаче“, на ревера от фин сатен беше забодена бяла розичка. Нежните й листенца бяха изцапани с нещо, което приличаше на червило, тъмно като засъхнала кръв. Тънкото дипломатическо куфарче се поклащаше до бедрото му с някакво особено нехайство, сякаш демонстрираше изящните движения на жребец шампион пред онемяла от възхищение публика.

Лицето с остри черти не беше изгубило махагоновия си блясък, но няколко кичурчета мазна сиво-черна косица бяха полепнали по челото му. Очевидно не само Кроукър беше будувал през отминалата нощ. Все пак, наконтен по този начин, Махур съвсем не изглеждаше като човек, който цяла нощ е събирал сведения за охраната на Хуан Гарсия Барбачена…

Адвокатът хвърли поглед на златния си „Патек Филип“ и отбеляза:

— Точността говори много за навиците на човека… Добро утро, сър.

— Не съм сигурен, че е добро — мрачно отвърна той.

— Ще бъде, обещавам ви.

Очите му бяха позачервени, като на човек, който е прекалил с пиенето.

Тръгнаха бавно покрай плажната ивица. Пясъкът излъчваше горещина, имаха чувството, че се намират в пещ.

— Изглежда нощта ви не е била лека — отбеляза Кроукър.

— За някои хора официалното облекло е просто задължително — отвърна с лека въздишка Махур, предложи му едно ментово бонбонче с шоколадова обвивка и сам лапна друго. — За съжаление вече съм достигнал възрастта, при която човек получава киселини, когато прекали с шампанското…

— Шампанското винаги предизвиква киселини — усмихна се Кроукър. — Но когато сме млади, ние просто не им обръщаме внимание.