Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Изчака няколко секунди, после излезе от спалнята и тръгна по коридора. Един спокоен и познат глас го накара да замръзне, на мястото си:

— Виждам само сянката ти.

Кроукър се извърна и бавно влезе в хола. Стройният мъж с кехлибарени очи седеше в отрупано с възглавнички кресло, небрежно преметнал крак върху крак.

— Май сме обречени да се срещаме, Антонио — промълви Кроукър.

— При това най-неочаквано — кимна онзи. Ръцете му бяха спокойно отпуснати върху страничните облегалки. — Мога ли да попитам какво търсиш тук?

— Нима не се досещаш? — присви очи той.

— Искам да го чуя от теб — отвърна близнакът, а кехлибарените му очи се спряха върху лицето му след доста дълга и някак разсеяна обиколка из помещението. — Que hermosa tu boca! Колко е красива устата ти…

— Все още чакам отговор на своя въпрос! — изръмжа Кроукър.

Красивата глава изобщо не помръдна:

— Какъв въпрос?

— Относно Роза. Ти каза, че си я обичал, Антонио. Но това не може да е вярно, защото си я убил. Отрязал си главата й като на пиле!

Мъжът с кехлибарените очи дълго мълча. Но тишината бе изпълнена с напрежение. Онази тишина, която предшества оглушителния тътен на гръмотевица…

— Не — изведнъж проговори той. — Роза убих аз !

Надигна се от креслото и бавно се приближи към Кроукър. Това е единственият начин да познаеш някого — каза му веднъж Каменното дърво. — Човек може да промени името и документите си, може дори да си смени лицето, но походката ще го издаде. Тя е индивидуална като пръстовите отпечатъци, по нея можеш да го познаеш сред милиони хора… Дори да си е счупил крак, тялото му се адаптира и походката си остава същата…

Този мъж беше Хектор, а не Антонио. Вече познаваше плавната и гъвкава походка на Антонио. Брат му обаче се придвижваше по съвсем друг начин — с резки, някак нетърпеливи движения…

— Чудя се какво е намислил брат ми — каза Хектор. — Не му е в стила да разказва разни ученически спомени… — Кроукър ясно долови животинската му миризма. Явно този човек не уважаваше достиженията на цивилизацията. — Най-вече пък спомените за смъртта на Роза Милагрос… — Говореше бавно и провлечено, сякаш беше под влиянието на няколко хапчета валиум. — Дълбоко съм обезпокоен, че продължава да мисли за Роза. Казал ти е, че я обича…

— Каза, че е прокълнат — с усилие отвърна той. — А сега си мисля, че и двамата сте прокълнати…

Обърна се и тръгна към плъзгащата се врата. През стъклото се виждаха слънчевите зайчета, които играеха по повърхността на басейна. Главата на пластмасовия алигатор безгрижно се поклащаше. „Добре, че не си дава сметка как всяка минута кожата му изсъхва и се напуква под палещите лъчи на слънцето — рече си Кроукър. — Скоро въздухът ще излети от напомпаното му туловище и той ще свърши на боклука.“

Усети присъствието на другия мъж зад гърба си. Отлично. Колкото е по-далеч от спалнята, толкова по-добре.

— Веднъж сънувах, че съм прокълнат — промърмори близнакът. Каза го така, сякаш двамата водеха откровен разговор.

Кроукър спря. Виждаше съвсем ясно отражението му в стъклото на плъзгащата се врата.

— Вървях по главите на други прокълнати, обхванати от пламъци — продължи унесено Хектор. — Всъщност не точно по главите, а по вратовете им, които те услужливо протягаха при моето приближаване… А в края на тази странна пътека ме чакаше Дявола… Как си представяш Дявола, senor? Сигурно като човек с алено наметало, рога и опашка, стиснал тризъбец в ръка? Не, нищо подобно… Дяволът ми се яви такъв, какъвто ми го беше описвала мама: с грозно озъбена глава на акула, под която имаше тяло на прекрасна гола жена… — Усмихна се: — Мама ме предупреждаваше да се пазя от Дявола, senor… Но не защото е грозен, а точно обратното: защото е красив! Именно на красотата се дължи невероятната му сила!

Кроукър долови предизвикателството в думите му. Какво и се криеше зад това почти неестествено спокойствие?

— Как завърши срещата ти с Дявола? — попита той.

— Изядох го — отвърна Хектор и кехлибарените му очи светнаха от задоволство. — Изядох го без никакво колебание! Извадих скалпела и го нарязах на късчета. Мислех, че месото му ще вони на пепел и смърт, но в устата ми имаше вкус на рози… — Облиза устни: — Беше сурово, точно както мама ми го предлагаше… Тя твърдеше, че топлинната обработка лишава месото от неговата сила. Затова трябва да го ядем студено и сурово… Muy bueno…

Последната забележка се сля със светкавично действие. Кроукър се озова лице в лице с него, брадичката му се оказа притисната от желязна длан. Двата пръста на свободната ръка на Хектор се забиха в слепоочието му. Точно по този начин Антонио беше парализирал онзи стрелец на моста. Хета… Той не успя да стори нищо друго, освен да плъзне дясната си ръка в джоба на панталона.