Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Този път обаче в кабинета имаше един мъж: мургав, висок и строен, с отсъстващото изражение на призрак. Роналд каза, че мъжът иска да гледа, и ме попита дали имам нещо против. Само да гледа, нищо повече. Идеята ми хареса, тъй като ми напомни как се чувствах от време на време с Доналд. Понякога буквално копнеех да ни види мама, макар да знаех, че тази гледка ще й нанесе дълбока рана. Това обаче беше единственият начин да ме разбере… Естествено, напълно непостижим…

Съгласих се. Мъжът остана и ни гледаше така, сякаш го беше правил и друг път. Просто знаеше как да «гледа». Не само да вижда това, което става пред него, но и да го «наблюдава». Усещах, че сеансът с Роналд означава нещо специално за него, това направи удоволствието ни още по-силно.

После Роналд се зае да разчиства, а мъжът пристъпи към мен. Дълго се гледахме в очите, накрая имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат. «Не знаех» — промълви той. Забележката му беше толкова неочаквана, че усетих как тялото ми се разтърсва от приятна тръпка. А и гласът му беше особен — нещо като дрезгав шепот. Не го попитах какво иска да каже, преценявайки, че въпросът ще прозвучи идиотски. Неизвестно как стигнах до решението, че този човек не бива да бъде притесняван с тъпи въпроси. «Не знаех, нищо за теб», добави той. Бях толкова стресната, че усетих как сърцето ми подскача като футболна топка. Изчервих се, неспособна да промълвя нито дума…

По-късно Роналд и непознатият потънаха в разговор, а аз незабелязано се измъкнах. Когато мъжете провеждат сериозен разговор, на тях не им е до момичета и жени… Влязох в съседната стая. Сакото на непознатия висеше на старата дървена закачалка, която Роналд Бог знае защо държеше в клиниката. Пристъпих натам като омагьосана. Дълго време не направих нищо, после леко опрях буза в плата. Сакото миришеше на непознатия и тази миризма ми харесваше… Бръкнах във вътрешния джоб и измъкнах портфейла. Беше от онези европейски вещи, които харесваше Доналд — прекалено дълъг, за да влезе в задния джоб. Портфейл за богати хора, тъй като за него винаги трябва костюм… Беше от крокодилска кожа, тъмносиня на цвят. Много харесвам тъмносиньото, което прелива в черно… Механично го разтворих и прочетох името му, изписано със златни букви на вътрешната страна: Трей Мерли. Какво име, Господи! Ако задраскаш «й» става tre merli 10 10 Три коса (итал.). — Б.пр. . Очите ми попиваха странното име. Трей Мерли, Трей Мерли… Име на три черни сладкопойни птички едновременно…“

Тук дневникът свършваше. На двата свободни реда в дъното на страницата Рейчъл беше надраскала с молив някакъв адрес. Дали това не бе адресът на странния Трей Мерли?

Кроукър отмести очи от дневника, кръвта във вените му изстина. Според сведенията, които му даде Вонда Шепърд, собственикът на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт се казва Трей Мерли. Махур беше наел резедавия линкълн именно от тази агенция. А сега излиза, че Трей Мерли се познава с доктор Роналд Стански. Какво означава всичко това? Той нямаше отговор на този въпрос, но му стана ясно, че рано или късно злокобната машина, която беше зърнал в Маргейт, ще изплюе грозните си тайни…

Адресът, който Рейчъл беше надраскала в дневника си, се оказа на остров Хибискъс, разположен в средата на залива Бискейн. До него се стигаше по естакадата „Макартър“, до отбивката на Фаунтън Стрийт, която водеше до Палм Айлънд и оттам до Хибискъс.

Островчето беше съвсем миниатюрно — десет пресечки дълго и само две широко. Беше изцяло запълнено от просторни каменни къщи, всяка от които имаше собствен кей. Кроукър намали скоростта и отби до тротоара пред една бяла сграда. Тя беше съвсем като околните, отличаваха я само рамките на прозорците, боядисани в тъмносиньо. Излезе от колата и се протегна. Страхотната жега се отразяваше добре на раните и охлузванията му.

Измина няколкото метра павирана алея и натисна звънеца. Отговор нямаше и той мина отстрани, покрай бугенвилови храсти с разкошни оранжеви цветове. Задната част беше превърната в голяма, типична за Флорида веранда, под нея, плътно долепен до пристана, имаше басейн. Около него имаше две редици по четири лежащи столове за плаж. Ослепително бели, със сини дюшечета, те сякаш бяха готови за снимка… Тук също нямаше никого. Филтрите на басейна гъргореха като току-що нахранено бебе, над сенника се поклащаха острите листа на висока палма. На поставка до стената имаше купчина свежо изгладени хавлии на ярки райета, под тях се намираха три различни модела сенници.