Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Той одобрително я огледа и кимна:

— Имала си какво да покажеш…

— Беше хубаво — въздъхна тя, после стана и пристъпи към прозореца. От мястото си Кроукър виждаше как трапчинката на шията й меко пулсира. — Сега имам прекалено много отговорности и не мога да си позволя дори минутка да мисля за други неща… — Помълча, после изрече по-меко — Истината е, че ми липсваше… Това е един много лош знак…

— В какъв смисъл лош? — любопитно я погледна.

— Ще ти кажа — обърна се с лице към него тя. — Първата ми мисъл, след като се събудих тази сутрин, беше: „Какво да облека днес, за да се харесам на Лю?“

— Това не ми изглежда чак толкова лошо — усмихна се той.

— Но на мен ми изглежда точно така! — смръщи вежди. — Изградила съм си правила на поведение, това беше един дълъг и труден процес. Бях твърдо убедена, че никой не може да ме отклони от тях, но… — Ръцете й безпомощно се разпериха: — Стана така, че тези правила отидоха по дяволите!…

— Бъдете силна, доктор Марш — привлече я в обятията си Кроукър. — Позволете си да мислите и за други неща, поне по една минутка дневно… — Усети как потъва в погледа на блестящите зелени очи и тихо добави: — Убеден съм, че можеш да ми отделиш тази нищожно малка частица от напрегнатата си програма, нали?

— О, Лю…

Устните й се разтвориха под натиска на неговите, тялото й потръпна от желание. Той я погали по гърба и усети как бедрата й се притискат към неговите. В следващия миг се разделиха, спомнили си едновременно за лаборантките оттатък високата маса. „Дали сърцето й бие толкова шумно, колкото моето“ — неволно се запита Кроукър. Един поглед в очите й беше достатъчен, за да разбере, че е точно така…

Джени правеше усилия да възстанови нормалното си дишане. Жена с твърдо установени навици… Това му харесваше.

— Слушай, искам да ми направиш една услуга — помогна й той. — Ако доктор Стански се появи по-рано от обичайното време, намери начин да го задържиш по-далеч от Рейчъл…

— Защо?

— Все още не зная — отвърна той и стисна ръката й. — Работя по една версия, но не искам да говоря, преди да съм сигурен… Зная как вие, докторите, се обединявате срещу всяко обвинение…

— Мислиш, че Стански представлява заплаха за Рейчъл? — разшириха се очите на Джени. — Господи, в такъв случай си длъжен да ми разкажеш всичко!

— Ще се свържа с теб в момента, в който науча нещо конкретно — увери я. — Имам номера на пейджъра ти.

Тя задържа ръката му, очите й не се откъсваха от лицето му, сякаш беше решила на всяка цена да запомни всяка извивка и бръчица по него.

— Това, което ти казах преди малко, не е вярно — прошепна. — Чувството, че ми липсваш е прекрасно, особено след като изведнъж се появяваш в лабораторията ми. Но… — Очите й се замъглиха и той помисли, че ще се разплаче. Гласът й премина в дрезгав шепот: — Върни се, Лю! Обещай, че ще се върнеш!…

— Обещавам — отвърна с усмивка Кроукър.

Но сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Знаеше за какво мисли Джени: за видението, предизвикано от магическия камък. Той лежи по очи във водата, ръцете му са широко разперени… Безжизнен, мъртъв.

Розовият тъндърбърд го чакаше на болничния паркинг. Кроукър отключи вратата и завъртя стартера, но остана навън. В колата беше като в пещ и той се принуди да отвори вратите и да включи климатичната инсталация. Едва след няколко минути се качи и бавно подкара към апартамента на Мати. Беше му приятно да слуша равномерното боботене на мощния мотор, да усеща солидната тежест на купето, да вдъхва лекия аромат на тапицерията от първокласна кожа. Неусетно се пренесе в миналото, когато беше осемнадесетгодишен младеж и най-важното нещо на света бяха колите и момичетата. В този ред или в обратния — това зависеше единствено от настроението му… Нима все още можеше да издухва някогашното сладко безгрижие? Не, разбира се, за разлика от Джени Марш той беше израснал в „Кухнята на ада“, където всичко хубаво се постигаше на висока цена. Войната за територии се водеше всеки ден, така беше и с момичетата. Винаги се намираше по някоя луда глава, изгаряща от желание да разпилее мозъка ти по тротоара…

Насочвайки колата към паркинга за посетители на Харбър Пойнт, той неволно се запита какъв ли би станал, ако беше имал безгрижната колежанска младост на Джени. И не успя да си отговори…

Портиерът го спря и въпреки ключа в ръката му направи справка със списъка на собствениците, осигурили достъп в сградата на свои близки и приятели. За щастие Мати беше включила името му, очаквайки да преспи при нея…