Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Мисълта за секретност отново го върна към Антонио и Хектор. „Те са истинска отрова и разчитат на здрави връзки — беше казал Рос Дарлинг. — Вероятно се ползват с протекции от високо място…“ Естествено, че се ползват. Според секретната информация те провеждат операция по нелегално набиране на органи със знанието, а може би и с одобрението на самия СОБК. Дали това е бил начинът, по който Гън за кратко време съсредоточава в ръцете си огромна власт? Дали тази власт не се крепи на труповете на хората, убити от Бонита? Колко са възрастните сенатори, конгресмени и членове на правителството, които чакат ред за нови резервни части, получили предварително уверение, че проблеми няма и всеки ще получи онзи орган, от който се нуждае умореното му тяло?… Кроукър не си направи труда да изчислява. „Когато става въпрос за оцеляване, човеците са далеч по-умни от останалите видове — това му го беше казал Каменното дърво. — Става така, защото човеците винаги си намират оправдание. Дори най-злите и покварените от тях са убедени, че постъпките им са правилни и справедливи…“

С изключение на близнаците Бонита може би… Той бе прекарал достатъчно време с Антонио, за да усети, че тези хора бяха от по-друго тесто. В душите им пламтеше жесток и неугасим огън, който лесно можеше да бъде сбъркан с Хета. Те добре различаваха доброто от злото. И напълно съзнателно бяха направили своя избор: да бъдат на страната на злото…

Напусна магистралата, прекоси булевард „Окичоби“ на изток и излезе на „Олив“, който всъщност преливаше в междущатска магистрала №1. После пое на север.

Основната му тревога продължаваше да е свързана с Рейчъл. Нейната болест съвпадаше подозрително точно с появата на Барбачена в Маями. От момента, в който разбра, че двете с Гидиън са употребявали наркотици с добро качество, той започна да подозира, че комата на племенницата му е била изкуствено предизвикана. Но по какъв начин? От кого? Имаше известни подозрения, но те трябваше да бъдат доказани…

Влезе в паркинга на болницата „Роял Поинсиана“ и изключи мотора.

Беше изправен пред изключително тежка ситуация. Не можеше да направи абсолютно нищо дори в случай, че подозренията му относно Рейчъл се окажеха верни. Тя умираше. Без бъбрека, предложен от Махур, едва ли щеше да изкара до края на седмицата. А той самият, лишен от избор, потъваше все по-дълбоко в една зловеща конспирация. Убий Хуан Гарсия Барбачена, за да живее Рейчъл… Фактът, че Махур, а след него и Дарлинг, му предоставиха достатъчно причини да ненавижда Барбачена, изобщо не променяше нещата. Едно е да убиеш някого при неизбежна самоотбрана, но съвсем друго е, когато планираш премахването на жив човек предварително, с хладна и смразяваща кръвта пресметливост… Беше срещал достатъчно наемни убийци в своя живот и знаеше по какво се различава от тях — сърцето му не беше от камък…

Слезе от тъндърбърда, понечи да изтича към входа, но бързо се отказа. Въздухът беше горещ и натежал от влага, въпреки че едва минаваше единадесет.

Болницата беше хладна и тиха, като добре смазан механизъм на швейцарски часовник. В атмосферата на всички здравни заведения има нещо особено, нещо, което те прави уморен в мига, в който се озовеш под покрива им… Може би насищат въздуха с газообразни транквилизатори, които неусетно премахват възбудата на посетителите…

Качи се в Отделението за спешна хемодиализа и пристъпи на пръсти към малката стаичка на Рейчъл. Лицето й беше бяло като вар, тялото — крехко и слабичко. Човек оставаше с впечатлението, че ще литне, ако не са завивките… Синкавите венички, които бавно пулсираха под тънката кожа, имаха болезнен восъчен цвят. Дигиталната апаратура до леглото показваше, че треската продължава. Сепсисът все още не беше овладян.

Кроукър се наведе над леглото, целуна топлото чело на момичето и прошепна:

— Открих Гидиън, скъпа… Тя скоро ще бъде тук. — Пръстите му стиснаха безжизнената ръка, отпусната покрай завивките: — Дръж се, Рейчи! Лошото остана назад, сега трябва просто да издържиш още мъничко!

В помещението се появи Мати, която очевидно беше отскочила до тоалетната. Зърна брат си и се втурна в прегръдката му.

— Къде беше, Лю? Къде прекара нощта? — В очите й имаше сълзи.

— Успокой се — прошепна той и повали лицето й. — Утре Рейчи ще получи своя бъбрек.

— О, Лю!

Нежно се освободи от прегръдката й и попита:

— У теб ли е резервният ключ за жилището ти, Мати?

Тя кимна, разрови в чантичката си и подавайки му ключа, попита: