Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Влезе в апартамента и се насочи към стаята на Рейчъл. Всичко си беше така, както го помнеше. Отвори гардероба и измъкна торбичката за хербарий. Развърза я, разрови сушените цветя и билки, пръстите му напипаха гладка подвързия. Указанията на Гидиън бяха абсолютно точни.

Седна на теглото и прокара длан по тъмносинята корица с жълти, имитиращи злато ръбове. Отвори дневника с разтуптяно сърце и започна да чете.

Рейчъл не бе записвала впечатленията си ден по ден, а просто бе отбелязвала по-важните събития. Явно не беше от момичетата, които педантично пълнеха страниците с белетристика от сорта на „събудих се, скарах се с мама, отидох на училище, видях се с Гидиън и се надрусах“…

Докато четеше, осъзна, че това не е дневник, а по-скоро описание на душевните състояния на племенницата му, които не бяха толкова лесни за разгадаване. В душата на всеки човек има дълбоко интимни области, които не могат да бъдат докосвани, а още по-малко разбрани: неясни блянове, странни желания, понякога дори и мании… Всички онези мрачни демони, които формират нашето поведение, но не обичат дневната светлина. Рейчъл беше изпитала необходимостта да вдъхне живот на тези сенки, а сега Кроукър ги изследваше и подреждаше с онова внимание, с което шаманите разглеждат разпръснатите кости на принесен в жертва звяр…

По едно време остави дневника и вдигна глава. В дъното на стаята стоеше Рейчъл. Изглеждаше съвсем истинска, от плът и кръв. Нямаше нищо общо с умиращото момиче, което беше оставил в болницата. Далеч повече приличаше на снимката с абитуриентската рокля — сериозна и тържествена, здрава… Видението отвори уста и започна да повтаря думите, които той току-що беше прочел:

„Днес нещо се счупи. Мама ми съобщи за смъртта на Доналд и аз ясно чух нещо като тътен на далечна гръмотевица. Тя ме гледаше загрижено и очевидно очакваше реакцията ми. Не направих нищо. Просто си седях и гледах в чинията с царевични пръчици. Мислех си за жестоките отношения между мен и Доналд, установили се през последните две години. И двамата се преструвахме, че всичко е свършило, но не беше така. Тази мисъл ме смаза. Не мога да обясня какво точно ми стана, но изведнъж изпитах желанието да грабна ножа и да прережа вените си. Не го сторих само защото си спомних за Гидиън и мъката, която щях да й причиня. В продължение на десет минути си представях нейното лице и кръвта ми, оплискала пода. Нейното лице и моята кръв. Стигнах до заключението, че не мога да й погодя такъв номер.

Но много ми се искаше. Усещах магнетичното привличане на очакваната болка. Изпитах желание да се забия с главата напред в онзи планински склон на Калифорния, да се присъединя към него… Как ще живея без този човек?

Просто не зная…

Работата е там, че Доналд ме обичаше. Усещах го. Обичаше ме далеч повече от мама. Мразя го за това, мразя го и за други неща. Но това не се отразяваше на моите чувства към него, дори напротив. Нещата, които той вършеше, сякаш ни свързваха още по-здраво. Странно. Мама го намрази заради жестокостта му. Тя никога не успя да я приеме. Докато мен тази жестокост ме пороби. Да, точно това е думата: пороби ме. Бях готова да направя всичко, което поиска. Всичко. И това беше тайната нишка, която ни свързваше. Ако беше пожелал да забия нож в гърдите си щях да го сторя без никакво колебание. Но той никога не би се сетил за подобно нещо, беше твърде зает да използва пениса си като оръжие…

По време на акта ме болеше. Но това беше сладка болка. Стигах до кулминация с насълзени очи и разтреперано тяло. Понякога имаше кръв. Съвсем малко. Една капчица, като алено око… Тя също ни обвързваше със силата на клетва. Отпуснали се на ръце и колене, ние заедно я бършехме. А след това той беше невероятно нежен…

Когато сподели, че е започнал да ме обучава още от ранна възраст, аз веднага си спомних за «Историята на О», която ми даде да прочета, когато бях на десет години. Знаех наизуст цели пасажи от нея. Понякога ги рецитирах по време на нашите сеанси, а той буквално се възпламеняваше… Отначало мислех, че се възбужда от думите, тъй като често прилагахме на практика всичко, което рецитирах. Но после разбрах, че не е така: той се опияняваше от факта, че съм овладяла уроците му до съвършенство…

Веднъж ме попита дали смятам за лошо всичко това, което вършим. Помня изражението на лицето му, тъй като за пръв път видях, че изпитва страх. И тогава разбрах, че той е не по-малко поробен от мен. Двамата съществувахме някак тайно, някак отделно от света. Имах чувството, че живеем само по време на нашите сеанси. Извън тайната, която ни свързваше, ние просто си губехме времето, оставяхме го да тече между пръстите ни. Това не беше живот. Болезненият стремеж един към друг, скандалите, дългите раздели и прекрасният миг на сдобряването, придружен от сладката болка и онази самотна капчица алена кръв — това беше истинският живот!“