Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Кроукър пое дълбоко дъх и видението се стопи. Докосна челото си с длан и установи, че е покрито със ситни капчици пот. По-голямата част от съзнателния му живот беше преминала в изследване на престъпната психика у човешките индивиди. Много от тях прибягват до самонараняване като последен опит да намерят себе си, да се спасят от неизбежното затъване в тинята. Но този акт е обречен на неуспех. Просто защото никой не може да унищожи последното убежище, от което се нуждае душата му.

С течение на времето се беше научил да не изпада в шок от подобни разкрития. Но сега ситуацията беше различна. Рейчъл не бе нито престъпник, нито психопат. Тя бе просто едно момиче, което отчаяно се нуждаеше от помощ. А на всичкото отгоре бе и негова племенница…

Това непозволено надзъртане в душата на едно младо създание беше ужасно, студ прониза тялото му. Вярно е твърдението, че никога не знаем какво мислят другите, но същото така е вярно, че в повечето случаи и не искаме да знаем…

Това бе причината, поради която прегарят ченгетата, разследващи убийства. Колкото по-способни са те, толкова по-бързо прегарят. Просто защото се излагат на по-голямо психическо натоварване, отколкото могат да понесат. Когато слънцето е прекалено силно и изгаря кожата ти, щеш не щеш затваряш очи и извръщаш глава…

Кроукър избърса потта от челото си и отново разтвори дневника. Пред очите му бавно се появи предишното видение. Този път Рейчъл седеше на пода в спалнята си, със скръстени нозе.

— Явно така ми било писано — проговори видението. — По време на прегледа Роналд докосна голата ми гърда и зърното моментално набъбна. Той го хвана с два пръста и жестоко го изви. Очите ми се насълзиха от болка и аз разбрах, че съм негова. По-късно го попитах как е разбрал това. Видял го в очите ми, отговори. Какво точно? „Беше гола и когато спрях поглед върху теб, разбрах, че между нас няма никакви бариери“ — рече той. Запитах се дали това е дефиницията на пълното отдаване. После той ми зададе въпроса, който никога няма да забравя: „Много пъти съм те виждал гола, но винаги съм усещал защитната стена, зад която се криеш. Какво я срина днес?“

Смъртта на Доналд, разбира се. Тя ме промени. Пред очите ми бавно се разкри единственият начин да оцелея. С Гидиън ми е хубаво, сигурна съм, че я обичам. Но за мен любовта не е достатъчна. У мен съществува и онова особено „нещо“, за което нямам име. Получих го благодарение на Доналд. Същото, което Роналд забеляза в очите ми. Имам нужда от него, трябва да го притежавам. Сега вече съм сигурна, че зная пътя. Сеансите ще продължат, аз ще оживея…

И тъй, доктор Роналд Стански заема мястото на мъртвия Доналд Дюк и садомазохистичните „сеанси“ продължават. Една мрачна история, която с течение на времето става все по-мрачна… Колко увредена е била психиката на Рейчъл, защо се стреми към този начин на живот? Вероятно много, в противен случай все някой би я разбрал… Това увреждане я правеше различна от останалите. Различна и непозната дори за Гидиън. Кроукър изпита желанието да я стисне в прегръдките си и да я защити от враждебния свят. Сърцето му късаше от жал за това нещастно момиче, което не можеше да разбере, че му е нужно само едно: обич… „Ако преживее това изпитание, тя трябва да започне нов живот — тръсна глава той. — А това означава, че Мати трябва да научи всичко…“ Но не сега. Все още бе рано.

Потънал в тревожни мисли, почти забрави за нещо, което му беше направило впечатление. Сети се в последния момент и отгърна предпоследната страница на дневника. Датата показваше, че записките са направени три дни преди Рейчъл да изпадне в кома.

„Този последен сеанс беше доста странен — пишеше момичето. — Всъщност всички сеанси са странни. Веднъж Доналд ми каза, че най-трудно е да се отвориш пред тъмните сили в себе си, да им се предадеш изцяло. Но този сеанс… Все пак беше по-странен от предишните…

Предполагам това се дължеше на факта, че не бяхме сами. В началото почти никога не оставахме сами… Медицинската сестра на Роналд присъстваше почти винаги, занимавайки се с разните там кръвни проби и рентгенови снимки… Предполагам, че той ги изискваше, за да оправдае честото ми присъствие в кабинета му. Но сестрата приключваше с работата и ни оставяше сами… Тогава започваше нашето дълго пътешествие. Беше странно, но вълнуващо преживяване. Вършехме всичко направо в кабинета, отвсякъде заобиколени от един коренно различен живот. Мисля, че именно по тази причина Роналд никога не ме заведе в мотел или където и да било другаде. В безличната хотелска стая нямаше да присъства онази особена връзка между доктор и пациент…