Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Открил си Гидиън, нали? Що за човек е той?

— Нещо доста по-различно от това, което очаквах…

— Искам да се запозная с него — рече тя и изтри очите си с книжна салфетка. — Имам чувството, че той е единствената ми връзка с Рейчи.

Побутна я към стола до леглото и смени темата:

— Виждала ли си доктор Стански? — Не му се искаше да говорят за Гидиън. Сестра му си имаше достатъчно грижи, нямаше смисъл да я товари с нови. Особено когато ставаше въпрос за сексуалните предпочитания на Рейчъл…

Мати изглеждаше съсипана от умора.

— Той идва по-късно — поклати глава. — Да му предам ли нещо?

— Не. Всъщност не му казвай, че съм питал за него… — Кроукър се наведе и я целуна по бузата. За разлика от тази на Рейчъл нейната беше ледена. — Добре ли си, Мати?

— Да.

— Нещо не ми се вярва… Кога си яла за последен път?

— Не съм гладна — отвърна му с пресилена усмивка.

— Въпреки това трябва да хапнеш нещо, скъпа — настоятелно рече той. — Скоро всичко ще приключи, при това добре. Обещавам ти. Но в състоянието, в което се намираш, едва ли носиш някаква полза на Рейчи…

Пресилената й усмивка стана по-широка, главата й кимна. Той се обърна и излезе. За момента не можеше да направи нищо повече за нея. Купи няколко сандвича от кафенето на приземния етаж и помоли една от сестрите да й ги занесе.

После се насочи към лабораторията за анализ на кръвни проби и откри Джени Марш надвесена над някакъв микроскоп. Двете лаборантки в дъното му хвърлиха любопитни погледи, след което продължиха работата си с центрофугата. Лекарката остави писалката, с която драскаше нещо в бележник с жълти листове, и вдигна глава. Усмивката й беше хладна и някак служебна, съвсем различна от онази, която очакваше.

— Надявам се, че следобед ще имаш време да си отспиш — рече той. — Бъбрекът ще бъде освободен някъде след полунощ.

— Отлично — делово отвърна тя. — Подготвила съм нещата, ще остана тук. В съседната стая има кушетки. Ще те уведомя в момента, в който органът бъде тук. Ако желаеш, можеш да присъстваш на операцията…

— Едва ли — поклати глава Кроукър. Един Бог знае къде щеше да бъде по това време. Може би ще се носи по течението с лице във водата. Пристъпи крачка напред и понижи глас: — Научих нещо, което може би ще е важно за теб… Във фаталната нощ Рейчъл е вземала само чист наркотик…

— Не може да бъде! — изненадано го погледна. — Като количество дрогата в кръвта й не е достатъчна, за да доведе до кома. Сигурна съм, че в нея е имало примеси, при това опасни за живота!

— И аз мислех така, но открих лицето, което е било с Рейчи през цялата нощ. То е погълнало абсолютно същия коктейл — трева, хашиш, кокаин, в същите количества. Но си е живо и здраво… Единствената разлика между нея и Рейчъл е, че тя по всяка вероятност си има два бъбрека…

— В случая това е без значение — отвърна му и се намръщи: — Нещо не е наред, но проклета да бъда, ако знам какво е то!

— Преди малко бях при момичето, Джени. Защо треската още не е преминала?

— И аз си задавам същия въпрос — отвърна тя и замислено забарабани по плота на масата. — Вероятно организмът й е прекалено изтощен, за да се справи с инфекция, която здрав човек би преодолял за няколко часа…

Той внимателно наблюдаваше изражението на лицето й.

— Май не си много убедена в това, нали?

Тя вдигна глава, в очите й се четеше тревога.

— Честно казано, не съм… — Ръката й махна по посока на микроскопа. — Не откривам абсолютно нищо, за което бих могла да се захвана… От чисто медицинска гледна точка е нормално да се очаква, че преодоляването на кризата ще отнеме известно време. Но това, което ме тревожи, е липсата на каквото и да било подобрение. Сякаш при всяка наша стъпка напред Рейчъл се инати и прави две назад…

Той изчака, надявайки се Джени да довърши мисълта си. Но след като се убеди, че тя няма подобни намерения, каза:

— А трансплантацията? Можеш ли да я направиш въпреки високата температура?

— Това не е препоръчително — отвърна с въздишка тя.

Кроукър не хареса тона й, смръщи вежди и подчерта:

— Джени, ти трябва да овладееш проклетата инфекция, преди да ти дам бъбрека!

— Правим всичко възможно, Лю — отново въздъхна тя. — Можеш да ми повярваш…

— Вярвам ти — покри с длан ръката й върху масата.

Тя се отдръпна нежно, но решително.

— Какво ти е, Джени? — изненадано я погледна. — Държиш се така, сякаш снощи нищо не се е случило!

— Когато бях в гимназията, още преди да тръгна на курсовете, превърнали в мания желанието ми да стана лекар, аз бях съвсем друг човек… — започна някак отнесено жената. — В главата ми нямаше нищо друго, освен момчета… По цял ден мислех какъв пуловер и каква пола да облека, за да покажа прелестите си по най-добрия начин… Това беше най-безгрижният период от живота ми.