Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Усети как се вкочанява от студ. Все едно, че някой го беше поставил в средата на леден блок. Направи безуспешен опит да се помръдне. Двата пръста в слепоочието го бяха парализирали изцяло, кехлибарените очи пламтяха на сантиметри от лицето му.

— Кой си ти, че да слушаш признанията на Антонио? — просъска Хектор. — Един куриер и нищо повече. А когато предадеш посланието… — Отдръпна се назад и избухна в смях: — Ще те оставя сам да отгатнеш какво ще стане тогава… — Смехът рязко секна, лицето му отново потъмня: — Но брат ми може би храни някакви илюзии… Може би мисли, че ти си нещо повече от куриер. Май ще е най-добре да те убия още сега…

— Тогава посланието ще остане непредадено — промърмори Кроукър. Тук имаше някаква загадка, но в сегашното си състояние той не бе в състояние да разсъждава.

— Сам ще го предам! — излая близнакът. — Това го искам от самото начало… Да не съм някакъв шкембелия на средна възраст, който е доволен да гледа как другите ловуват!

Напрегнал волята си, Кроукър се опитваше да вдъхне живот в пръстите на дясната си ръка. Един по един, с цената на върховни усилия, те бавно обхванаха магическия камък. Усети познатата топлина, сякаш слънцето затопляше кожата му. А заедно с разпространяването на тази топлина изчезваше и парализата…

Върху лицето на Хектор се появи замислено изражение.

— Да не би брат ми да е решил да ти разкрие бъдещето? — промърмори. — Хета-И не позволява това, но той може би иска да ти покаже как ще бъдеш предаден от най-близките си… Ние с него често сме били свидетели на подобни неща, тъй като познаваме всички потайни кътчета на човешката душа. И трябва да ти кажа, senor, че те са много мрачни!

Кроукър стисна магическия камък с още по-голяма сила.

— Антонио казва, че знаем прекалено много и това е неестествено. Станали сме това, което сме, именно защото знаем тайните на всички… Но какво от това, по дяволите? Madre de mentirasa за нас живота е една голяма игра! Играеш, или умираш. Губиш и пак умираш. Печелиш и оцеляваш, за да играеш отново… Това са нашите единствени правила. И ти живееш по тези правила, senor. Comprende?

— Разбира се, Хектор — отвърна Кроукър. — Аз comprende абсолютно всичко. — Дясната му ръка се стрелна напред и притисна магическия камък в плоския, мускулест корем на близнака.

Кехлибарените очи се разтвориха широко, устните му потрепнаха, но от тях не излезе никакъв звук. Лявата ръка на Кроукър се завъртя и му нанесе тежък удар в ключицата. Тялото на Хектор се плъзна към пода, а той се обърна и потърси ръчката на плъзгащата се врата.

Това беше грешка.

Близнакът скочи и го сграбчи през кръста. Вкопчени едно в друго, телата им полетяха напред, разбиха стъклото, претърколиха през покритата с плочки веранда и паднаха в басейна.

Плитката вода беше прозрачна, почти като въздуха над нея. За миг в съзнанието на Кроукър се мярна видението на Джени, според което той плува с лицето надолу в плитка и прозрачна вода… Дали наистина се приближаваше към последния си миг?

Над главата му се бялна коремчето на надуваемия алигатор. Ритна с крака и се понесе към него. Главата му изскочи на повърхността, устата му жадно пое глътка въздух. В следващия миг Хектор рязко го дръпна надолу и го разтърси като непокорна кукла. Зави му се свят, пригади му се. Дланта на биомеханичната протеза улучи брадичката на Хектор, хватката се разхлаби.

В следващия миг и двамата бяха над водата.

— Откъде имаш този камък? — извика близнакът и измъкна скалпела си. Извитото острие зловещо проблесна на слънцето. — Я го дай насам! Не можеш да ме спреш само с един камък!

Кроукър си спомни файла с неразкритите убийства, който бяха разглеждали заедно с Рос Дарлинг. Убиецът не е използвал трион, прерязал е гръбначния стълб само с помощта на скалпел. А това изисква огромна физическа сила. Това бяха негови думи. На които Дарлинг беше отвърнал: Трябва да е як като бик…

Оказа се, че е абсолютно прав.

Острието изсвистя във въздуха.

— Този камък не е твой! — изръмжа Хектор. — Ако не ми го дадеш, ще ти отрежа и другата ръка! За това е достатъчно само едно завъртане на китката!

— Черните камъни знаят — отвърна той, отчетливо изговаряйки думите. — Не можеш да получиш този камък, защото той принадлежи на Хумаита.

Разполагаше само с частица от секундата, за да се възползва от объркването му. Хвърли се напред, челото му влезе в съприкосновение с носа на близнака. Бликна кръв, Хектор инстинктивно отстъпи назад.