Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Имаше чувството, че се намира в асансьор, който лети със страшна сила от стоетажен небостъргач. Познаваше тези патрони, дори му се беше случвало да ги използва. Те бяха стандартна муниция при изпълнението на някои по-особени задачи от Специалния отдел за борба с картелите.

Бавно се настани зад волана и се погледна в огледалцето. Лицето му беше бяло като вар, сякаш току-що беше видял призрак. Пусна патроните в джоба си, запали мотора и бавно потегли на север…

Каква хидра беше пробудил? Може би Бюрото за търговски връзки с новите капиталови пазари? То беше свещено, то беше олтарът на новата политика, осигуряваща на САЩ лидерска роля в света… Това ли бе причината, поради която СОБК го беше осъдил на смърт въпреки специалните задачи, които му беше възлагал? Отговор на тези въпроси може би щеше да даде Рос Дарлинг — човекът, който прекъсна достъпа му до секретните файлове на компютъра. Ако, разбира се, не довърши задачата на стрелеца, който беше останал на строежа…

Навлезе в Саут Бийч и паркира на една тиха озеленена уличка на три пресечки от Оушън Драйв. Беше три и половина сутринта, нуждаеше се от малко сън преди срещата с Рос Дарлинг, от която го деляха броени часове.

Измъкна се иззад волана на тъндърбърда и изкачи стъпалата на малка, наскоро боядисана сграда. Фасадата светеше в тъмносиньо и алено, беше съвсем в тон с ярките цветове на околните постройки, всички изградени в стил ар деко. Входната врата беше отключена, но това не го изненада. Тя винаги си беше отключена.

Това беше църквичката „Свети Франсис“, известна сред жителите на квартала с името Църквата на сърфистите. Преди около година и половина свещеникът беше подел амбициозна програма за привличането на онези младежи от Саут Бийч, които имаха проблеми с наркотиците и които се вписваха в живота на града като неизбежна, бавно разпространяваща се зараза. Доколко тази програма беше успешна знаеха само той и църковните настоятели…

Вътрешността на всеки Божи храм излъчва нещо особено. Това може би е дълбоката и някак интимна атмосфера, която директно докосва душата. Не е нужно човек да е ревностен католик, за да я усети. Атмосферата на облекчение от изповядания грях и Божието опрощение, която е непроменима векове наред. Тя помага на всеки, пристъпил прага на храма, да се почувства у дома, независимо къде се е родил и откъде идва…

Кроукър не беше лицемер, за да пристъпи към изпълнението на ритуали, в които не вярваше. Въпреки това, отпуснал се на дървената скамейка в близост до входа, той усети как напрежението го напуска и в душата му нахлува блажено спокойствие.

Таванът беше разделен на арки с кремава мазилка, чиито подпори от тъмно дърво бяха обковани с едри гвоздеи. Олтарът от резбовано дърво беше покрит със свещен саван, в дъното беше изрисуван Христос на разпятието, от двете му страни се издигаха гипсовите скулптури на Дева Мария и Свети Франсис, покрити с пластове цветен лак. Миришеше на разтопен восък, старост и море…

Кроукър постави ръцете си на облегалката отпред и положи глава на импровизираната възглавница. Затвори очи и потъна в нещо като сън, изпълнен с видения.

Благодарение на Божията милост вече не си спомняше толкова ясно онзи ужасен миг, в който беше дръпнал спусъка за първото си убийство. По-късно всички казваха, че е постъпил правилно, ликвидирайки един луд. Но Аджукар Мартинес не беше луд, а нещо далеч по-лошо — зъл демон, умъртвил пет млади жени напълно съзнателно и със садистична жестокост. Кроукър не разказа на Махур цялата истина за този злодей. Мартинес действително беше обезобразил лицата на жертвите си с бръснач, действително беше отрязал гърдите им. Но преди да пререже гърлата им, ги беше карал да ядат собствените си органи… „Някъде по света сигурно има дума, която характеризира точно изверг като тоя тип — помисли си. — Но аз просто не я зная…“

Когато най-сетне успя да го спипа, Мартинес не побягна, а се втурна в атака. Бръсначът в ръката му хищно проблясваше, намеренията му бяха съвсем очевидни. Кроукър го простреля в коляното, но това не можеше да спре маниак като него, обладан от безумното желание да убива. Не успя дори да му затвори устата и той получи възможност да чуе ужасяващо точно описание на начина, по който беше измъчвал и убивал проститутките. Може би по тази причина го застреля в лицето. Не с един, а с два куршума… Вече не помнеше ясно онзи кратък миг, в който садистът премина в небитието. Той му се струваше далечен и чужд, като леда на Антарктида. В замяна на това обаче помнеше отлично лицето с дупка в челото и особено втренчения поглед на Мартинес. В него видя не само смъртта на едно човешко същество, но и част от собствения си живот. Това го потресе толкова дълбоко, че сърцето му сякаш спря…