Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

После, без никакво предупреждение, тялото му се стрелна напред, металните нокти на протезата заплашително се разпериха. Стройният мъж обаче отскочи назад с невероятна лекота, ролките на кънките едва чуто бръмнаха. Поклати глава и предупредително размаха пръст. После пръстът се удвои, до него изскочиха трети, четвърти… Между тях по магически начин се появиха малки, тъмнозелени камъни, гладки като стъкло.

— Тая вечер няма да стане, senor — промърмори. — Нито пък когато и да било…

Кроукър се втренчи в камъните, замаян от тяхната сила. Неохотно си даде сметка, че благодарение на тези камъни Антонио е напълно недосегаем, поне за момента. Доказателство за това бяха както предупрежденията на Естрела Лайес, така и магическият камък, който беше получил от Бени.

Отпусна се назад и прогони напрежението от тялото си.

— Знам, че ти е трудно да кротуваш — кимна Антонио. Сякаш беше доволен от успешния опит на Кроукър да се овладее.

— Защо ме спаси? — попита го равнодушно въпреки болката.

— Защото те харесвам — сви рамене близнакът и леко се плъзна напред.

— Вече втори пъти го правиш — промърмори Кроукър и направи опит да разпусне свитите си мускули. Стори го бавно, без резки движения. — Брат ти искаше да ме убие…

— Никой не може да предположи какво иска Хектор, senor…

— А какво искаш ти? Защо уби Соня?

Антонио не отговори. Кехлибарените му очи го оглеждаха с невъзмутимостта на лаборант, на когото предстои рутинна дисекция.

— Защо се появи в къщата й, представяйки се за Карлито? — зададе нов въпрос Кроукър.

— Исках да те опозная лично, senor — отвърна близнакът и се закова на място. Едва сега Лю си даде сметка, че сянката, която беше последвал сред строителните материали, е била неговата. — Дори нещо повече — да се сближа с теб…

— За да ме излъжеш, така ли? — присви очи Кроукър. — Какви бяха тези дрънканици за Карлито и Роза?

Кехлибарените очи потъмняха. Преди много години Кроукър беше ходил на лов за тигри дълбоко в джунглите на Югоизточна Азия. Големите и безшумни хищници бяха надарени с огромна сила, истински машини за убиване. Но не силата и котешката пъргавина ги правеха изключително опасни, а тяхната абсолютна непредвидимост. Дори най-опитният ловец не знаеше какво възнамерява да направи звярът, кога ще се извърне и ще разпори корема на преследвача си със светкавично движение на лапата, въоръжена със страховити нокти… Застинал напълно неподвижно на мястото си, осветяван от алено-жълтата мигаща светлина на предупредителните фенери, Антонио приличаше именно на такава котка: гъвкав, бърз, надарен с огромна сила. И непредвидим…

— Други хора са те лъгали, senor — промърмори. — Всичко, което ти казах за Карлито, е истина. Той работеше за нас, точно както ти го описах… Действително даваме пълна свобода на действие на хората, които работят за нас. В замяна искаме само едно — да печелим. Тези хора водят охолен живот, те са недосегаеми… На даден етап наистина стават нещо като полубогове…

— А Карлито?

— Беше точно такъв, какъвто го описах: мъж със силна воля, гъвкав и жизнен. Играч с голямо И… За съжаление беше, как да кажа… прекалено самостоятелен…

— И по тази причина го убихте, така ли?

— До голяма степен той сам си беше виновен, senor… Беше наясно с правилата. В това отношение ние сме напълно откровени със своите служители. Всеки от тях знае, че предателството се наказва…

На устните му се появи познатата зловеща усмивка и Кроукър се скова от ужас.

— Вече разбираш какво съм аз, senor — изръмжа близнакът. — Основната цел в живота ми е да вкарвам хората в грях… А след това да ги наказвам…

Това беше нещо като признание, нещо като стремеж да разкрие загадъчната си душа.

— Бил ли си влюбен в Роза, сестрата на Бени? Помолил ли си я да се омъжи за теб? И защо си я убил, ако всичко това е истина?

— Истина е, senor. До последната дума.

— Нима човек като теб може да обича? — объркано го погледна. — Всеки, до когото се докоснеш, бързо се превръща в труп…

— Не всеки — облиза устни Антонио. — Но, общо взето, си прав… Повечето хора, попаднали в моята орбита, са… хм… слаби… Хората са грешни, senor. Грехът е част от тяхната същност…

— А ти ги наказваш, така ли? — Кроукър се размърда, лицето му се смръщи. Нямаше дори сантиметър от тялото му, който да не го боли.

— Аз бях Бог в Асунсион… При мен идваха безнадеждно болни хора и се оставяха в ръцете ми… И аз ги лекувах.

Специалните познания, които им беше предал дядото на Бени. Част от тях беше и този особен хипнотизиращ поглед, който винаги те улавя неподготвен.