Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Тялото му се олюля, изгуби равновесие и полетя надолу. От гърдите му се откъсна кратко изхълцване, ръцете му отчаяно се вкопчиха в ръба на металната греда. Направи опит да се набере обратно върху нея, но отмереният ритник на нападателя му попречи. Страхът бавно пропълзя в душата му. Тоя тип не му даваше никакъв шанс. Ако не искаше да бъде пребит от ритниците му, можеше да стори само едно: да се пусне и да полети към водата, надявайки се тялото му да намери пролука между гъстата метална мрежа на конструкцията и да цопне в реката. Но шансът да си строши гръбнака в някоя греда беше далеч по-голям…

Може би затова прибягна до единственото нещо, което беше в състояние да стори: изчака поредния ритник, пусна биомеханичната си ръка от желязото и заби титановите й нокти в ботуша. Увиснал на една ръка, той рязко се оттласна встрани от пътя на удара. Нападателят се олюля и падна на едно коляно. Но едновременно с това левият му крак се стрелна напред и токът му се заби в челото на Кроукър.

От болка почти изгуби съзнание, пръстите на дясната му ръка започнаха да се разтварят. Видял всичко това, нападателят победоносно изсумтя и вдигна крак за нов ритник.

Кроукър разтвори титановите пръсти на протезата си и полетя в мрака.

Но полетът приключи след по-малко от метър. Тялото му се стовари върху дървено скеле, изградено леко встрани от основната конструкция, очите му, замаяни от болка, бавно се насочиха към лицето на нападателя. Не успя да различи чертите му, тъй като насреща му зейна дулото на едрокалибрен пистолет. От напрежението на тялото и от начина, по който държеше пистолета, Кроукър разбра, че мъжът се готви да стреля. Разбра и друго — той го беше преследвал именно с тази цел: да го убие…

Като дете много обичаше да си играе с влакчета. Привличаше го съвършеният им малък свят, миниатюрните, ярко боядисани гарички, с лъскави перони и червени покриви… Но най-много харесваше звука на металните колела по релсите — равен и успокоителен… Сега, проснат по гръб върху скелето, имаше чувството, че отново чува този звук.

Очевидно и убиецът го чу, тъй като рязко се обърна. На моста се появи фигурата на висок и строен мъж, която се приближаваше с невероятна бързина. Кроукър присви очи, сигурен, че халюцинира. Мъжът се движеше с плавните и широки движения на кънкьор. Само дето наоколо нямаше нищо, което да наподобява лед… Високият силует се плъзгаше все по-близо, преодолявайки разстоянието с лекотата на дух или на демон, появил се сякаш от друго измерение. Прекоси една сравнително добре осветена зона и видя, че на краката му има ролкови кънки.

Горната част на тялото му беше странно скована, особено за човек, който се движи с такава скорост. Лявата му ръка беше изпъната напред, като на снайперист. Но в нея нямаше оръжие, а някакъв малък кръгъл предмет. В следващия миг тялото на кънкьора отскочи високо нагоре и напред, насочило се право срещу нападателя на Кроукър. Дулото на пистолета се извъртя към него, разнесе се изстрел. Някъде сред струпаните строителни материали се породи странно ехо — сякаш стотици подплашени птици запляскаха с криле…

После кънкьорът и стрелецът се вкопчиха един в друг и се строполиха върху бетона. Протегнал напред ръката си с разперени пръсти, кънкьорът докосна слепоочието на противника си и той се вцепени. Сякаш връзката между мозъка и нервите му беше безвъзвратно прекъсната. Другата ръка на кънкьора му нанесе нокаутиращ удар в брадичката, после пръстите й се разтвориха. Тъмният камък в дланта му докосна гръдната кост на нападателя на Кроукър. Онзи зина, тялото му потръпна и се отпусна върху влажния бетон.

Кроукър продължаваше да виси от подпорната греда. Дишаше тежко и на пресекулки, страхът отказваше да напусне душата му. Далечните светлини на града играеха лудешки танц пред очите му. Мускулите на ръцете му се разтърсиха от спазми и той разбра, че скоро ще му изневерят.

Очите му се заковаха върху лицето на кънкьора, който приклекна като квачка над него и рече:

— Madre de mentiras, senor, имал си един наистина шибан ден!

Беше Антонио Бонита.

Кракът му се протегна надолу и Кроукър се хвана за него. Ръката му го сграбчи за рамото и го изтегли нагоре с изненадваща лекота.

В продължение на няколко секунди останаха неподвижни. Антонио продължаваше да клечи, а той беше седнал на металната скара с наведена към гърдите глава. Световъртежът го напусна почти веднага, но предпочете да остане в позата на победен максимално дълго, за да прогони болката и да възстанови силите си.