Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Аз съм шампион по измъкването, мога да пратя топката където си пожелая — похвали се момчето. — Мислиш, че се майтапя, а? Само гледай! — Направи няколко отмерени движения с бухалката и се ухили: — Първи квадрат, втори, трети… Където си пожелая! Но посрещането не е толкова лесно…

— Дай да опитаме — предложи Кроукър.

Малкият стискаше бухалката прекалено силно и ъгълът на посрещането не беше точен.

— Не я стискай, а я дръж нежно — рече Кроукър. — Ей така…

Не вдигна глава, въпреки че усети приближаването на високия мъж с леко приведени рамене, който се отдели от сянката на входа. Беше преждевременно побелял, а лицето му беше зачервено, сякаш от утринен крос в студено време. Очите му бяха бледосини, косата — късо подстригана. Не беше млад, а и тази прическа допълнително го състаряваше. Чертите на лицето му бяха нещо средно между телевизионните стереотипи на шериф и съдия. Вероятно се беше нагледал на чудаци, тъй като нещо в поведението му подсказваше, че трудно може да бъде учуден от каквото и да било. Вървеше с равна крачка, като боксьор ветеран към ринга. Леко напрегнат, едновременно с това примирен.

Носеше един от онези туристически дъждобрани, които лесно се побират в джоба. Беше тънък и набръчкан като кожата на слон. Под него се виждаха тесните ревери на старомодно сако в графитен цвят, на краката му имаше плетени мокасини „Коул Хаан“. Приличаше на подранил за работа чиновник.

Обади се едва когато застана точно зад гърба на Кроукър:

— Време е да поговорим.

Лю даде последни наставления на Рики, хлапето кимна. После тръгна към първи пост на противника. Белокосият беше принуден да го последва.

— Рос Дарлинг, предполагам — подхвърли през рамо Кроукър.

— Не се прави на тарикат! — изсумтя онзи. Сигурно се потеше под тънкия дъждобран, тъй като изкуствената материя не пропускаше въздух.

Той продължи равномерния си ход.

— Значи ти си умникът, който ми анулира входящия код?

— А какво търси входящият ти код във файловете на Бюрото за нови пазари?

— Така ли произнасяте шибаното съкращение?

— Говори по-тихо и не се дръж толкова нафукано! — изръмжа Рос Дарлинг и придърпа полите на дъждобрана, сякаш изведнъж му беше станало студено. — Какво си мислиш, че правиш? Да не би да си въобразяваш, че нашите база данни са бурканът със сладко на баба ти?

„Май ще падне голям майтап — рече си Кроукър. — Двама възрастни мъже си задават въпроси без надеждата да получат свестен отговор дори на един от тях. Е, защо пък да не опитаме…“

— Да разбирам ли, че достъпът ми беше забранен, защото цифрите, които вкарах, са били от база данните на БНП? — попита.

— А откъде, по дяволите, имаш тези цифри, ако приемем, че са верни? Искам да разбера това веднага! Типове като теб нямат право да се ровят в държавните тайни!

— Предполагам, че сега е моментът да измъкнеш пищова и да го опреш в гърдите ми — рече с лека въздишка Кроукър. Краката му бяха стъпили на първата бяла линия.

— Наистина ти нямам доверие, но просто съм от хората, които мразят пищовите — отвърна Дарлинг. — Те са тежки и вдигат прекалено много шум. Но най-лошото е, че те правят небрежен. Когато държиш пищов, е излишно да мислиш, нали?

Дясната му ръка се стрелна напред и сключи някакъв пръстен от черен метал около протезата на Кроукър.

— Сплав от титан и молибден, специална изработка — поясни някак равнодушно. — Няма как да я счупиш…

Пръстенът здраво стегна ръката му. Пръстите му от неръждаема стомана не бяха в състояние дори да се помръднат.

— Разбирам, че ти си от мислителите — промърмори Кроукър и леко подритна тревата около първата линия. В движението му пролича едва доловим гняв.

Разнесе се остро изпукване на бухалка, улучила кожената топка с пълна сила. Дарлинг се озърна и се сниши точно навреме. Топката профуча над главата му.

В същата секунда Кроукър се притисна до него.

— Пусни ме! — прошепна.

— Какво?!… — Мъжът млъкна, усетил студеното дуло върху брадичката си.

— Ей това — почти нежно отвърна той. — Колт 38-ми калибър Спешъл, обработен по съответния образец…

За миг Дарлинг не реагира. Дишането му си остана равно и спокойно, а Кроукър знаеше, че преценява всички възможни решения. В крайна сметка специалните белезници от титан и молибден щракнаха и ръката му бе отново свободна.

Премести колта така, че да се вижда. Дарлинг се втренчи в него, а той махна с ръка на Рики, който вдигна палец и се усмихна. Ритането на тревата край първа линия беше предварително уговорен знак, след който момчето трябваше да запрати бейзболната топка по непознатия мъж…