Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Работният му ден започна както обикновено — край входната площадка на „Томкин Индъстриз“ с пневматичен пистолет в ръка. Умът му беше зает със съвсем друг проблем — как да се качи горе.

През обедната почивка влезе във външния асансьор и натисна най-горния бутон. Този асансьор стигаше до етажа, над който беше разположен кабинетът на Томкин. Тук коридорите бяха все още неизмазани, по стените личаха инженерните маркировки, направени с дебел флумастер. Нямаше никой, но въпреки това той се придвижваше внимателно, готов да отскочи зад някоя от многобройните врати. Често се спираше и се ослушваше — искаше да бъде сигурен, че ще долови всяка промяна в обичайните за сградата шумове.

За лицето си не изпитваше безпокойство. Страните му бяха покрити с тънък пласт фон дьо тен, носът му беше изкусно повдигнат, в устата му, между челюстта и бузите, бяха напъхани топчици памук. Стойката му също се различаваше значително от стойката на човека, посетил неотдавна тренировъчния салон на Тери Танака. Сега той беше леко прегърбен и накуцваше. Сякаш единият му крак беше по-къс от другия, но това се дължеше на специалната трисантиметрова подложка в дясната му обувка. Дегизировката беше безупречна, но въпреки това винаги съществува опасността човек да бъде разпознат безпогрешно от някой специалист. Ето защо промените по лицето трябва да се допълват и от промени във фигурата, за да се получи исканият ефект.

Стигна до аварийното стълбище и внимателно пое към горния етаж. Тук беше далеч по-оживено, освен работниците наоколо се мотаеха и хората от екипа на Томкин. Още по-добре, помисли си мъжът.

Заемащ целия ъгъл на сградата, кабинетът на Томкин беше почти завършен. Поради факта, че собственикът му вече се беше преселил в него, работата тук не предвиждаше обедна почивка. Сутрешната смяна се спускаше долу да обядва, а мястото й незабавно се заемаше от нови хора. Мъжът се появи точно навреме, за да се присъедини към тях. Мина покрай Франк, изправил се до дебелата метална врата и опипващ с поглед работниците. Не това беше най-трудната част от задачата му. Трудното щеше да дойде, когато се заеме да си върши работата пред очите на десетки свидетели.

И за това отговорът не беше сложен, стига да се прави на човек, който знае какво върши. Положително никой няма да му обърне внимание, би му било дори забавно да се наблюдава отстрани, ако можеше да си позволи подобен лукс. Разбира се, в състоянието, в което се намираше, това беше изключено, оставаше му само дълбоко прикритото интелектуално любопитство, като на човек, който е открил интересен, камък по време на излет и е решил да го разгледа на спокойствие у дома. Естествено трябваше да си дава вид, че монтира нещо, при това нещо сложно, което изисква време и внимание. Не беше проблем да го постигне и по този начин да оправдае присъствието си в кабинета.

Едновременно с това се възползва максимално от това присъствие. Очите му внимателно оглеждаха обстановката, съзнанието му запечатваше всичко — малките едва забележими цепнатини по ъглите — скритите пространства. Разбра къде стената е попълнена, къде е замазана само с мазилка и боя, къде минава инсталацията, електрическите контакти, предпазителите и резервното осветление. В момента тези неща не му влизаха в работа, но човек не знае кога ще има нужда от подобна информация. Предварителното планиране е задължително, но нищо не пречи към него постоянно да се добавят нови подробности. От опит знаеше, че нещата често, прекалено често вземат неочаквана насока поради някой на пръв поглед дребен, но решаващ фактор — пазач в повече, внезапна буря, дори неочакван звук… Фактор, който трудно може да бъде предвиден.

Към един и половина беше готов и излезе от кабинета заедно с няколко от техниците, отново опарен от тежкия настойчив поглед на Франк. След металните врати свиха вдясно и се спуснаха на долния етаж, където ги чакаше товарният асансьор. В момента, в който мъжът завиваше, вратите на асансьора в дъното на коридора се разтвориха и от него излезе Томкин, следван на крачка от Уисъл.

Мъжът забави крачка, мъртвешките му очи мрачно проблеснаха. Колко е лесно да го направи сега, в този миг, помисли си той. Уисъл ще бъде труп. Още преди коленете му да опрат в мокета, тялото на едрия мъж ще прореже със свистене горещия летен въздух и ще се стовари със страшна сила върху недовършения тротоар пред сградата. Представата му хареса, в нея се съдържаше голяма доза ирония. Но той не я одобри просто защото й липсваше изтънченост. Тази смърт би била лишена от елегантност, освен това предлагаше съвсем малка доза ужас за Томкин. Кратки секунди, докато е във въздуха, горещ вятър в лицето му, после купчината строителни отпадъци долу… Какво ли ще си мисли в тези кратки секунди, какво ли ще изпита, попита се мъжът. За Бог, за забвението, за ада? Все едно, сви рамене вътрешно той. Не можеше да разбере нито една от тези европейски концепции. За него съществуваше единствено кармата. Когато умре, го чакат карма и ками, после ще изчака отреденото му време и отново ще се завърне на този свят. В друго тяло, друг живот, но все същата непроменима карма.