Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Финиган също не е лесен, мой човек — промърмори той. — Изключително гадно копеле!

— Хич не ме разубеждавай, приятел — изръмжа онзи. — Не може да има нищо по-лошо от онези откачени в наркоотдела!

Кроукър Изпитателно го погледна.

— Но защо непременно в „убийства“? — попита той. — Спокойно можеш да се уредиш в отдела за морални престъпления.

— Фъшкии! — изгледа го обидено Вегас. — Не е проблем да направя пачка, като си вземам дял от подкупите всеки месец! Но ти прекрасно знаеш, мръсник такъв, че в тоя бизнес не пускат чернокожи. Знаеш го, нали?

— По дяволите, Вегас! Откъде си сигурен, че Финиган ще пожелае да те приеме?

— Ще ме приеме и още как! Знаеш, че е кротък като агънце, когато става въпрос за кожата му! Ти какво — да не би да имаш нещо против да работим заедно?

— Глупости! — засмя се Кроукър. — Бих работил с теб винаги и ти добре знаеш това. Работата е там, че в момента старецът не е особено доволен да ме вижда наоколо!

— Фъшкии! Временно явление. В момента, в който му поднесеш на тепсия следващия случай и кметът му забоде в ревера поредната бронзова значка, той ще падне на колене и ще започне да целува белия ти задник!

— Може би, може би — усмихна се Кроукър.

— Няма друг начин, приятел.

Кроукър изпита желание да разкаже на Вегас всичките си съмнения и подозрения по случая Дидион — в крайна сметка човек трябва да споделя тези неща с някого. Съзнаваше обаче, че не може да стори нищо подобно. Не защото нямаше доверие на чернокожия си приятел — бяха си спасявали живота толкова пъти, че доверието между тях отдавна се беше превърнало в предварителна даденост. Но нямаше да бъде честно да създава на този човек онези служебни неприятности, които сам си навличаше.

Протегна ръка и го шляпна по коляното.

— Окей, вземам те. Само изчакай да подбера подходящото време за разговор с Финиган, иначе ще ми откъсне главата още преди да съм продумал!

— Така те искам, приятел — широко се усмихна Вегас и се изправи. — Изплюй всичко пред дъртия мръсник, пък ще видим какво ще излезе! Междувременно тоя дебел негър трябва да поема по улиците. Салисън нареди да запълним всички възможни дупки, мамка му и копелдак! — Извърна се към вратата и махна с ръка: — До скоро!

— Оправи някоя хубавица от мое име — пожела зад гърба му Кроукър.

— Само ако е като капка, приятел — ухили се Вегас.

— Не зная, Ник, имам чувството, че живея сто години тук — очите на Винсънт се сведоха към фъстъка, който белеше. — Може да ти е странно, но Токио ми се струва като мираж.

— Значи трябва да отидеш там, дори и само като кратка ваканция.

— Май си прав — кимна Винсънт и хвърли фъстъка в устата си.

Спуснаха се по изтърканите стъпала към зоологическата градина на Сентръл парк и поеха край клетките, облицовани с правоъгълни плочки. В ноздрите им нахлу животинска миризма, подсилена от жегата. Насочиха се на север, към маймуните.

— Зная обаче, че няма да го направя — добави Винсънт.

— Нищо не те спира, абсолютно нищо.

Винсънт поклати глава. Спуснаха се към малката площадка. Оттатък просторната клетка от сив гранит, в която би трябвало да живеят едри пернати, проблесна езерото на тюлените. Няколко новодоставени морски лъва пенеха водата край възрастна самка — единствен жив свидетел на по-щастливи времена тук.

— Става въпрос за семейството ми, Ник — продължи Винсънт. — Ако се върна в родината, ще трябва да се видя със сестрите си, ще бъда длъжен да го сторя… А това не мога, особено сега, след като съзнавам в какво съм се превърнал…

Мургав човек с внушителни мустаци беше монтирал две зелени метални тръби пред маймунарника и правеше огромни балони от хелий пред групичката деца, които го гледаха ококорено. Сякаш невидим великан изсмукваше въздуха от дробовете му.

— В какво си се превърнал?

— Не зная — погледна го Винсънт. — Само усещам, че вече не съм същият. Чувствам се асимилиран, чувствам се корумпиран и омърсен от този град. Променил съм ценностите си, традициите са останали някъде встрани.

Пред клетката на горилите се беше струпала тълпа и доволно наблюдаваше как една от служителките в зоопарка полива с маркуч маймунското семейство. Майката протегна длан срещу струята и изпръска зяпачите. Разнесоха се писъци и тълпата се разпръсна, миг по-късно отново се струпа пред клетката. В съседната клетка рунтав орангутан невъзмутимо наблюдаваше странните същества отвъд железните пръчки — човек оставаше с впечатлението, че се готви да пише дисертация за тях.