Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Когато го повикаха на Дюн роуд, той беше убеден, че става въпрос за обичайно удавяне. Не би се изразил по този начин, разбира се. В речника му отсъстваше прилагателното „обичайно“, особено когато ставаше въпрос за живота — най-скъпоценното нещо на този свят. С подобни убеждения не би трябвало да става лекар, особено ако към тях се прибавят и патилата му по време на войната в Тихия океан. Ден след ден, от опустошения лагер в джунглата до кръвопролитните боеве във Филипините той с ужас се взираше в ескадрилите от малки едноместни самолети, които се стоварваха върху палубите на американските бойни кораби заедно с половин тон експлозив, насочвани от нетрепващите ръце на пилотите камикадзе. Според Док Диърфорт именно тези самолетчета характеризираха най-ярко дълбоката пропаст между източната и западната култура. Японците ги наричаха „Ока“ — вишнев цвят, докато американците им бяха дали съвсем по-земно определение — „бака“, или „идиотска бомба“. В западната философска мисъл няма място за концепцията на ритуалното самоубийство, която лежи в основата на древните самурайски традиции. А те, въпреки всички прегради по пътя си, бяха живи и до днес. Док Диърфорт никога нямаше да забрави стихчето, написано от двайсет и двегодишен камикадзе мигове преди смъртта:

Това също е част от културните традиции. Японците мислят за смъртта именно по този начин — самураят е роден, за да загине в бой със смъртта на смелите.

А по време на войната аз исках само едно — да остана жив и здрав и да не се побъркам, унило си помисли той.

Така и стана. Всичко отмина, останаха само кошмарите, които го преследваха като гладен вампир, надигнал се от гроба.

Стана и се приближи до прозореца. През листата на вековния дъб, който пазеше къщата от жегата, виждаше по-голямата част на Мейн стрийт. Пред автоматичния касиер на „Форт Федерейтид Сейвингс“ чакаха няколко коли, а от широко разтворените врати на градската библиотека започнаха да излизат участничките в поредното събрание на местния клон на ДАР 4 4 ДАР („Дъщери на американската революция“) — широко разпространено американско феминистко движение. — Б.пр. . Обикновен летен ден в средата на седмицата. Но в момента този ден му се струваше отдалечен на светлинни години, на милион мили, сякаш беше ден от живота на непозната планета.

Върна се при бюрото, взе дебелия кафяв плик и излезе на улицата. Насочи се към грозната едноетажна постройка от червени тухли, в която се помещаваше градската противопожарна служба, а зад нея, отвъд дворчето, превърнато в паркинг, се гушеше полицейският участък.

Насред улицата почти се сблъска с Никълъс, натоварен с покупки от отсрещния супермаркет.

— Хей, Ник, здравей!

— Здрасти, Док, как си?

— Екстра. Тръгнал съм при Рей Флоръм.

И те като повечето обитатели на Уест Бей Бридж се бяха запознали на същата тази Мейн стрийт, представени един на друг от общи познати. Дори и най-заклетият самотник в градчето не можеше да избегне подобни познанства, въпреки че повечето от тях си оставаха в рамките на „Здрасти, как си?“

— Тъкмо се прибирам от Хопидж — добави Док.

— Сигурно си ходил за онзи, вчерашния удавник, а?

— Аха.

Док Диърфорт се извърна настрана и изплю късче храна, завряло се между зъбите му. Зарадва се на срещата, защото направо го беше страх да покаже на Флоръм това, което носеше. Освен това харесваше Никълъс.

— Хей, ти може би го познаваш… Къщата му е съвсем близо до твоята Дюн роуд.

— Едва ли — усмихна се леко Никълъс.

— Името му е Брофъм. Бари Брофъм…

Главата на Никълъс леко се замая, за маг му призля. В съзнанието му изплуваха думите на Джъстин, казани при първото им сблъскване на брега: „Знаете колко роднински е този курорт…“ Едва ли е предполагала колко точни ще се окажат тези думи.

— Да — бавно поклати глава той. — Наистина го познавам. Работехме в една и съща рекламна агенция.

После се замисли. Брофъм беше изключителен професионалист с остър като бръснач аналитичен ум. Едва ли имаше втори като него в цялата агенция. А сега — мъртъв!

— Доста добре го познавах… — замислено добави той.

Бавно я завъртя около себе си.

Танцуваха сами в тихата нощ, от отворената врата на терасата долитаха и странно се смесваха с тътена на прибоя разкошните и кристалночисти стереофонични талази на музиката.