Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Вълнението се усили и хладните пръски намокриха крачолите на джинсите му. Макар и навити, те бързо натежаха от мокрия пясък. В мига, в който се наведе да ги изтръска, някой се стовари отгоре му. Изхъка изненадано и падна по гръб, а отгоре му се просна тичащата фигура.

— Защо не внимавате, дявол да ви вземе? — изкрещя ядосано той и се надигна на колене и лакти.

— Моля да ме извините, но все пак не е нужно да ругаете, нали? Просто не ви видях навреме…

Първо вдъхна парфюма й — аромат на лимон, по-сух дори от гласа на Дийн Улсън, а после видя и лицето й, едва на няколко сантиметра от своето. Отначало реши, че очите й са кафяви, но после видя, че в тях преобладава зеленото. В лявата зеница проблясваха особени, едва забележими червени точици. Кожата й беше с цвят на шоколадов крем, на места със ситни лунички. Широкият прав нос издаваше твърд характер, докато месестите добре оформени устни я правеха подчертано чувствена.

Протегна ръце, хвана я под мишниците и двамата се изправиха едновременно. Тя веднага се отдръпна и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Не правете това!

Продължаваше да го гледа, и сякаш нямаше намерение да си тръгва. Пръстите й попипаха мястото, където я беше докоснал. Сякаш искаше да се увери, че не е наранена.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита я той.

— Нима винаги сте толкова остроумен? — подигравателно се усмихна тя.

— Не, наистина. Някъде съм ви виждал.

За миг очите й се зареяха в далечината зад гърба му, после отново се спряха на лицето му:

— Не мисля, че това е…

— Агенцията на Сам Голдман! — щракна с пръсти той. — През есента или зимата. — Наведе глава и добави: — Сигурен съм!

— Действително познавам Сам Голдман — бавно изрече тя. — Правих за него някои проекти на хонорар… — Дългият й показалец докосна за миг пълните устни, безцветният лак мътно проблесна. Човешката глъч на брега позаглъхна, сякаш публиката на бейзболен мач се беше обезсърчила от героичната защита на гостуващия отбор и беше престанала да подкрепя своите.

— Вие сте Никълъс Линеър — обяви тя, изчака кимването му и насочи пръст: — Той постоянно говори за вас!

— Но все пак не си спомняте къде сме се срещали, нали? — усмихна се той.

— Не си спомням — сви безпомощно рамене тя. — Когато работя, съм си такава… — Раменете й отново се повдигнаха и отпуснаха.

— Ами ако бях някоя важна клечка? — разсмя се на глас Никълъс.

— Ако се съди по репутацията ви, вие наистина сте важна клечка… Но чух, че просто сте си взели шапката и сте зарязали всичко. Странно…

С вдигнато към него лице и без слънчевите очила тя изглеждаше съвсем като ученичка. Сякаш ярката светлина на летния ден изведнъж напипа някаква особена, скрита до този момент невинност. Очите й най-сетне се отместиха от лицето му.

— Но какво все пак става там?

— Извадили са някакъв удавник.

— Така ли? Кой е той?

— Нямам представа — сви рамене Никълъс.

— Но нали идвате оттам? — Погледът й се върна върху лицето му. Сякаш го лъхна хладен бриз след горещ летен ден. — Не може да не сте забелязал как го вадят! — Очите и бяха по-добри от ръцете, държаха го на точно премерена дистанция. В това има нещо детско, помисли си той. Дете, което е наранено или може би само уплашено… Прииска му се да я докосне успокоително.

— Минах оттам още преди да го извадят — поясни той.

— Но нима не изпитахте елементарно любопитство? — Изглежда не усещаше вятъра, кой го си играеше с гъстата й черна коса. — Би могъл да е някой съсед… Знаете колко роднински е този курорт, всички сме в един бизнес…

— Не, не изпитах.

Ръцете й се смъкнаха надолу и се натикаха дълбоко в джобовете на отрязаните джинси. Над кръста беше облякла къса блузка без ръкави в тюркоазен цвят, който отиваше на очите й. Едрите гърди леко се повдигаха, и отпускаха в такт с дишането, зърната им съвсем ясно се очертаваха под тънката материя. Фигурата й беше изключителна — с тънка талия и дълги стройни бедра. Походката й беше на родена танцьорка.

— Все пак виждам, че изпитвате любопитство към някои неща — хладно отбеляза тя. — Как бихте се почувствали, ако аз ви гледах по този начин?

— Поласкан — отвърна той. — Страшно поласкан.

Джъстин работеше като дизайнер в областта на рекламата и беше наела къща на една-две преки от къщата на Никълъс. През лятото стоеше тук, съчетавайки работата с почивката.

— По това време на годината просто не понасям Ню Йорк — призна му тя следващия следобед пред чаша питие. — Знаете ли, едно лято изкарах, без дори да си покажа носа навън. Включих докрай климатичната инсталация и не мръднах. Имах чувството, че ако изляза, моментално ще припадна от вонята на кучешки изпражнения. Въртях на „Дагостини“ да ми носят храна у дома, веднъж-два пъти седмично от службата ми пращаха една яка и досадна крава, която имаше навика да облекчава шефа, клекнала под масата по време на закуска. Вземаше готовите скици и ми оставяше чековете. В крайна сметка не издържах и излязох. Хвърлих няколко парцала в една чанта и взех първия самолет за Париж. Останах там две седмици, а агенцията обърнала света да ме търси. — Полуизвърната към него, тя отпи малка глътка от коктейла си. — Както и да е… Когато се върнах, всичко си беше същото, само кравата я бяха изгонили…