Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Вече се обръщаше да се прибира, когато му се стори, че откъм ниските скали, граничещи с парцела, се разнесе тихо пошляпване. Сякаш някой притичва с боси крака по камъните. Не се виждаше абсолютно нищо.

Обзет от любопитство, Бари прекоси полянката и нагази във високата трева, която никога не стрижеше, тъй като беше прекалено близо до скалите. Секунда по-късно изскочи на леко наклонената естествена площадка, осеяна с плоски сиви камъни. Огледа внимателно скалния ръб, губещ се в мрака от двете му страни. Под краката му се пенеха фосфоресциращите гребени на вълните, които все така шумно щурмуваха брега. Доста са високи, отбеляза той.

Болката в гърдите го прониза внезапно. Тялото му отхвръкна назад, сякаш тласнато от невидима ръка. Опита се да запази равновесие и разпери ръце, фенерчето се изплъзна от пръстите му и полетя в пропастта като малък, ярък метеорит. Ушите му съвсем отчетливо доловиха острото изтракване, предизвикано от удара на метала в скалата, после фенерчето описа широка дъга и се гмурна в разпенените води на прибоя като обзета от самоубийствена лудост светулка. Устата на Бари се изкриви от усилието да извика, но от гърлото му се откъсна едва чуто кашляне, безполезно и отчайващо тихо… Изпита чувството, че е риба, мятаща се конвулсивно на рибарската кукичка.

Ръцете и краката му се наляха с олово, във въздуха нямаше кислород. Сега изпита чувството, че е кацнал на далечна планета космонавт, който е забравил скафандъра си. Вече трудно координираше движенията си и опасно се заклати на ръба на пропастта, в дъното на която се пенеше бурното море. В помътеното му съзнание се появи мисълта, че е получил инфаркт, после отчаяно се опита да си спомни какво трябва да направи, за да спаси живота си. Умря, преди да успее да си спомни…

Наоколо всичко бе застинало. От тъмната стена на храстите се отлепи призрачна сянка и безшумно заскача от скала на скала. Придвижваше се толкова тихо, че не успя да обезпокои дори цикадите — тези безкрайно чувствителни нощни пазачи. Наведе се над трупа, черните пръсти сръчно напипаха някакъв тъмен метален предмет, забит в гърдите на мъртвеца непосредствено под сърцето и малко вдясно от него. Рязко дръпване и предметът изскочи.

Пръстите опипаха първо сънната артерия, после се преместиха към очите. В продължение на няколко дълги секунди сянката безмълвно се взираше в тях, след което хвана отпуснатата ръка на мъртвеца и внимателно заопипва пръстите. Сетне вдигна глава и унесено започна да декламира древните рими на Ханая шин кио.

Взе в ръце трупа и се изправи. Вдигна го с лекотата, с която се вдига пухено перце. Извиси го над главата си и с почти незабележимо движение го хвърли в бездната. Хвърли го достатъчно далеч, за да падне в дълбокото. Бурното течение моментално го подхвана…

После сянката изчезна — мигновено се сля с мрака, и нищо не подсказваше, че изобщо е съществувала някога.

Никълъс Линеър видя да измъкват от водата онова синкаво бяло нещо и веднага си тръгна. Когато случайните зяпачи се превърнаха в тълпа, той вече беше далеч.

Над пясъчните хълмчета по ръба на прибоя се въртяха мухи. Съхнещата пяна наподобяваше фини, изрусени до бяло детски кичурчета. Отвъд нея бавно се търкаляха високите стоманеносиви вълни, които просветляваха и се превръщаха в кипяща пяна, миг преди да се хлъзнат в краката му.

Никълъс заби пръсти в мокрия пясък — така, както го беше правил като дете. Това, разбира се, не му помогна и морето бързо измъкна опората изпод краката му. Като резултат се скъси с няколко сантиметра, затънал почти до глезените в мекия бряг, ерозирал под неуморния щурм на вълните.

До този миг следобедът беше спокоен. Макар и непосредствено след Четвърти юли 1 1 Националният празник на САЩ. — Б.ред. , Дюн роуд беше потънал в ленива делнична дрямка. Никълъс несъзнателно посегна към джоба си, където обикновено имаше пакет цигари с черен тютюн. Но той отдавна не беше там, тъй като вече цели шест месеца не пушеше. Помнеше отлично датата, просто защото същия ден напусна и работа.

В онзи мрачен зимен ден пристигна в агенцията и остана в кабинета си само колкото да остави солидното дори на външен вид куфарче, което Винсънт му подари без никакъв повод — от рождения му ден бяха изтекли месеци, повишението също беше останало далеч назад. Сложи го върху опушения стъклен плот на модерното си бюро от палисандрово дърво, напълно лишено от тривиални подробности като чекмеджета. След това излезе, отмина изгарящата от любопитство Лил — своята лична секретарка, и сви вляво към хола с дебел бежов мокет и дискретно луминесцентно осветление. Кога всъщност беше взел това решение? Не можеше да си спомни. В таксито на път за агенцията главата му беше празна, мислите му бяха застинали като утайката на вчерашно кафе.