Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— По време на войната ли? — учуди се Флоръм. — За бога, човече, това е било преди трийсет и шест години! Да не би да искаш да кажеш…

— Никога няма да забравя тази отрова, Рей. Независимо колко години са минали… Една нощ изпратихме патрул. Петима… Върна се само един, но и той умря още преди да влезе в лагера. Не чухме изстрели. Само крясъците на птиците и жуженето на насекомите… Всичко беше замряло в някаква странна, сякаш инвалидна неподвижност. Цяла седмица ни тормозеха снайперисти… — Док Диърфорт въздъхна и горчиво добави: — Както и да е… Донесоха ми войника, който беше успял да се завърне. Беше съвсем момче, най-много на деветнайсет… Все още дишаше и аз се заех с него. Направих всичко възможно, приложих целия си опит, придобит от книгите и извън тях. Но бях безсилен. Умря в ръцете ми.

— От тая гадост, така ли?

— Точно така.

— Искате ли да си вървя? — попита я Никълъс.

— Да — отвърна Джъстин. — Не… Не зная. — Изправена зад диванчето, тя несъзнателно мачкаше сплъстения хаитянски памук на облегалката. — Господи, вие ме обърквате!

— Нямах такива намерения — промълви той.

— Думите не означават нищо.

Той с изненада откри, че в профил лицето й е съвсем различно. Сякаш беше пречупено през призмата на друго време, друга епоха, друг живот. И му напомняше за Юкио. Разбира се, при Юкио беше друго — там ставаше въпрос за странните флуиди, наследени в течение на хилядолетия и спотаени в един тайнствено враждебен и чужд за него свят, към който можеше да хвърля по някой изпълнен с любопитство поглед и нищо повече. Сега вече знаеше, че този поглед е бил само отклик на необяснимото, отклик на европеец… Не беше предполагал обаче, че тук, на Запад, ще му се наложи да изпитва същото усещане, макар и предизвикано по съвсем различен начин. Вероятно всичко беше от дистанцията на изминалото време, която му позволяваше едва сега да види Юкио в истинската й светлина — такава, каквато е била и за него, и за околните. Ето това е пространството, което ме дели от строго ритуализирания живот в Япония, помисли си той. Това пространство, този отрязък от време му даде възможност да види грешките си в онзи живот, да разбере цялостната си роля в него.

В другия край на дивана Джъстин потръпна и до ноздрите му долетя лекият аромат на парфюм. Стори му се, че е толкова далеч, сякаш се намира на друг континент.

— Късно е — прошепна тя.

Забележка безсмислена и извън времето. Вероятно просто искаше да наруши тишината, надвиснала заплашително над нея.

Това особено вътрешно напрежение беше едно от нещата, които възбуждаха любопитството му. О, разбира се — считаше я за изключително привлекателна, положително би се обърнал подире й, а дори би я последвал в някой от големите магазини на Манхатън, преди да я изгуби в тълпата… Но какво друго би могъл да стори човек, изпитал внезапно влечение към непозната жена и дал воля на фантазията си? Би могъл да я следва докрай, докато настъпи неизбежното разочарование, после би си спомнял за нея известно време, и толкова… Годините му не бяха кой знае колко, когато разбра, че физическата красота не значи нищо, а често може дори да бъде опасна. Предизвикателствата — както с жените, така и с всичко останало — играеха важна роля в неговия живот. Защото беше дълбоко убеден, че нищо на този свят не си струва цената, ако е придобито без борба. Дори любовта, особено любовта. И това беше научил в Япония, където жените са като цветя, подредени в оригами. Мъжът ги разгръща с безгранично търпение и крайно внимание, а за награда получава изтънчена нежност и омайваща страст.

В момента чуваше единствено приглушения плясък на вълните, очите му виждаха само спрелия грамофон, върху който вече бяха успели да накацат ситни и едва забележими прашинки. Самотен гларус проплака в мрака, изгубил пътя към родното гнездо.

Какво да правя, запита се той. И трябва ли изобщо да предприемам нещо? Усети как и в неговите гърди се свива буцата на непонятен страх…

— Много жени ли сте имал през живота си? — внезапно попита тя. Ръцете й, доскоро стабилни като подпорните колони на този дом, леко трепереха. Главата й се повдигна към лицето му с видимо усилие. Гледаше го право в очите, поела риска да се изложи на присмех, а може би и на обиди. Но ако ги получеше, щеше да знае, че подозренията й към него, а и към всички мъже, са били напълно основателни.

— Доста странен въпрос — отбеляза той.

Главата й леко помръдна и меката светлина от лампиона очерта линията на носа й, плъзна се по вдлъбнатината на очите и се спря върху високата скула. Червеникавите точици в окото й проблясваха като добре излъскан пиринч, дясната страна на лицето й тънеше в мрак.