Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

В стаята влезе някакъв сержант, подаде на Флоръм снопче изписани на машина листа и безмълвно се оттегли.

— Господи, как ми завира кръвчицата! Да не би да съм някакъв шибан политик, та трябва да нося тези дрехи? Службата го изисквала! На кого му пука, мамка му?

Стана, взе някаква папка и я разгърна на бюрото си. Прокара ръка през косата си и се почеса. После взе да рови в купчината големи черно-бели снимки, които, макар и обърнати наопаки, ясно очертаваха тялото на мъжа, когото бяха извадили от водата.

— За Флауър аз ще се погрижа — тихо рече Док Диърфорт. — Няма да те закача, поне на първо време.

Флоръм му хвърли къс изпитателен поглед, после отново сведе очи към снимките.

— И как ще направиш това малко чудо?

— Просто още не съм го уведомил.

— Искаш да кажеш, че за това… убийство не знае никой, освен нас — двете пиленца, дето нежно си гукат в тая стаичка, а? — Ръката му отвори чекмеджето и измъкна оттам голяма изподраскана лупа.

— Точно това искам да кажа — спокойно отвърна Док Диърфорт.

Флоръм помълча, после смени темата:

— На тия снимки нищо не личи, да ги вземат дяволите. — После се зае да ги размесва като тесте карти и спря едва когато най-отгоре излезе една, на която личаха в едър план гърдите и главата на удавника. — Нищо, едно обикновено удавяне и толкоз!

— Там не можеш да видиш нищо…

— И аз това казвам.

— Което не означава, че няма нищо за гледане.

Флоръм се изпъна в стола и скръсти ръце под внушителния си търбух.

— Окей, Док. Целият съм слух. Почвай да ме просветляваш.

— Работата е там, че човекът е бил мъртъв още преди тялото му да докосне водата — въздъхна Док Диърфорт. — Това е толкова ясно, че дори експерт като Флауър би трябвало да го забележи.

Флоръм изръмжа, но не каза нищо.

— Виж гърдите, ето тук… Вляво и малко под сърцето има едва забележима раничка, която лесно може да мине за драскотина от някоя скала. Но не е. Ти ме наведе на мисълта да взема кръвна проба, и то от аортата, тъй като този тип отрова се концентрира именно в нея. Кръвообращението я тласка оттам в продължение на двайсетина минути, после настъпва смъртта. Точно как и защо точно там — нямам никаква представа. Това е една много рядка отрова, която действа само на кардиоваскуларната система.

— Значи хоп — и инфаркт, а? — щракна с пръсти Флоръм.

— Да.

— Сигурен ли си?

— За отровата — да. Иначе знаеш, че не бих те безпокоил. Но ми трябват още няколко проби. Имам чувството, че частица от острието, пробило кожата, все още се намира в тялото.

— Липса на изходяща рана, а?

— Така е.

— Но парчето, за което говориш, може да е изхвръкнало при падането. Или пък морето…

— Или пък е било издърпано след падането на мъжа.

— Какви ги дрънкаш, Док? — Лейтенантът изсумтя, бутна снимките настрани и започна да чете от някакъв лист: — Този човек, Бари Брофъм, експерт-счетоводител в… — тук той спомена агенцията на Сам Голдман в Ню Йорк — … живее на Шейсет и трета улица — изток, номер триста и едно, е бил убит. Но защо по този начин? По каква причина? Живеел е сам. Нито ревнива съпруга, нито приятелче… — Ухили се и продължи: — Има сестра в Куинс, която вече открихме и разпитахме. Претърсихме и къщата му на Дюн роуд. Ядец, нищо необичайно. Не е разбита, не е ограбена. И колата му си е на място — паркирана на две крачки от къщата, заключена и обезопасена като Форт Нокс 5 5 Във Форт Нокс се пази по-голямата част от златния резерв на САЩ. — Б.ред. . Няма нищо, което да сочи…

— Има — прекъсна го Док Диърфорт, решил, че най-сетне е настъпил моментът, от който се страхуваше, откакто беше изпомпал малко кръв от сърцето на удавения мъж. — Ето това!

„Просто не може да бъде!“ повтаряше си той, докато очите и ръцете му извършваха тестовете, доказващи противното. И до този момент си го повтаряше, просто като клетва срещу зли духове. Чувстваше, че не е на себе си, сякаш беше потопен в някакъв странен и нереален свят и гледаше отстрани на Рей Флоръм и тази задушна стаичка.

През отворения прозорец долетя детски смях, ясен и чист като планински поток. Превърнат в звук на отвъдното от някаква тайнствена магия, той изведнъж прозвуча като протяжното проплакване на маймуните във филипинската джунгла.

— Отровата! — продължи той, отривайки овлажнелите си длани в панталоните. — Отрова от изключително рядък вид. За пръв път се сблъсках с нея по време на войната, в чужбина. — Отдавна не беше усещал дланите си покрити с лепкава солена пот.