Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Ако велможите бюрократи в Кремъл бяха усетили към какво се стреми, те несъмнено биха закрили цялата школа. Но истината беше по-друга — повечето от тях се страхуваха от Девета дирекция и лично от Виктор Проторов. Особено след като той им поднесе значителен брой смайващи победи в страните от Третия свят. Много по-удобно им беше да се кичат с тях, особено с това, което бе успял да стори в Аржентина, и начина, по който вкара Англия в една безсмислена и кръвопролитна война. Същото се отнасяше и за действията му в Салвадор, където изправи надменната американска администрация на прага на втори Виетнам. По тази причина, а и по още много други причини достолепните партийни лидери предпочитаха да не го закачат.

Петър Александрович Русилов беше випускник на Уралската академия. Притежаваше множество специфични качества, донесли му с лекота титлата „първенец на випуска“. Пак благодарение на тях той се адаптира изключително бързо към оперативната работа. А Проторов знаеше от горчив опит, че академичният живот няма нищо общо с огромното напрежение на пряката работа. Мнозина от обещаващите младежи не издържаха на това напрежение, биваха прехвърляни в административните служби на Девета дирекция и Проторов бързо забравяше за тях.

Русилов се различаваше от тях и по друго — беше кръгъл сирак. Грижата за него още от най-ранна възраст пое държавата, или по-скоро самият Проторов. Това беше един от начините му да си осигурява безупречни помощници.

Поради факта, че Проторов беше женен за работата си, а може би и защото никога не беше обръщал прекалено внимание на секса в своя живот, той беше имал една-единствена жена. Би предпочел да забрави за нейното съществуване, но все още не успяваше да го стори. Алина беше съпруга на един еврейски дисидент. Проторов я прибра в леглото си малко след като прати мъжа й в лагер. По онова време беше шеф на Първа дирекция. Остана смаян и изненадан от удоволствието, което изпита.

Не знаеше дали това се дължи на особените обстоятелства, при които започна тази връзка, или просто на личните качества на Алина. До този момент се мислеше за безстрастен и трезв човек, способен да разсъждава логично и ясно във всички възможни ситуации. Дори сега, след толкова време, той все още не можеше да анализира чувствата си; историята с Алина продължаваше да го мами с разноцветните си отблясъци подобно на огромен айсберг, надничащ изпод арктическите води.

Така или иначе, Алина беше единствената му романтична история и тя се запечата в паметта му, дори и след като я изпрати на Лубянка. После в живота му влезе Русилов. Обстоятелствата се стекоха така, че Проторов неволно започна да гледа на него като на собствен син и това не беше силна дума. Беше убеден, че след като се оттегли от поста си (а това събитие вече не беше толкова далеч), именно този младеж ще поеме ръководството на Дирекцията. След като получи съобщението на полковник Мироненко, той си даде сметка, че дните му в Девета дирекция са преброени. Срещата на високо равнище между КГБ и ГРУ щеше да се състои само след седмица. Дотогава ще трябва да проникне в „Тенчи“! Просто трябва! Тенгу, вторият му агент в риуто „Теншин Шоден Катори“, беше тайнствено убит. При това в момента, в който най-сетне беше успял да се сдобие с доказателството, че именно това риу съхранява архивите на „Тенчи“, а подготовката на нинджи е просто част от прикритието му. Тежък провал, помисли си с въздишка Проторов. Но не и фатален.

— Сър?

Проторов стреснато вдигна глава.

— Кажете, лейтенант Русилов. — Харесваше това „сър“, с което се обръщаше към него младежът. Много повече от обичайното „другарю полковник“. В Девета дирекция, както навсякъде другаде, стриктно се придържаха към старшинството, но Проторов предпочиташе да не обръща внимание на тези неща.

Русилов влезе и затвори зад себе си дебелата като на сейф стоманена врата. В ръката си държеше компютърна разпечатка.

— Мисля, че в крайна сметка „Сахов-IV“, все пак ни даде някаква полезна информация — рече той.

Проторов бързо разчисти отрупаното с папки бюро и лейтенантът сложи листинга пред него. После двамата потънаха в ситно изписаната информация, препратена от бордния компютър на спътника. Диаграмата обхващаше географски район с дължина 150–200 километра. Крайбрежната ивица беше до болка позната и на двамата. Обхващаше част от морето източно от Хокайдо чак до южните Курилски острови — района на Кунашир. Беше разделена приблизително по равно между съветските и японските териториални води.