Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— С брат ми съм имала състояния на интимност, които няма как да си представиш. Той ме обича с убийствена любов, той унищожава всеки, който дръзне да ме обича.

— Той е мой тъмничар, той е мой призрачен любовник, той е моята втора същност — тъмна, прокълната, обречена на смъртта…

Брандинг сведе поглед към проснатото върху леглото голо тяло на Шизей, видя как огромният паяк диша и живее заедно с нея, за пръв път осъзна изцяло агонията на душата й, естеството на мрачния затвор без стени, в който се намираше тази нещастна жена.

— Шизей… — понечи да я докосне той.

— Чакай! — спря го тя. — Това не е всичко. Вчера той ми се обади. Пристигнал е тук, в Америка. Намира се в Ню Йорк. Нещо е станало и той ме вика!

— Няма да отидеш!

— Трябва, Кук! — извъртя се по гръб тя. — Ако поне мъничко ме познаваш, ще разбереш, че трябва! „Ката“ — железните правила! „Гири“ — свещеният дълг! Това са единствените закони, на които се подчинява животът ми! Без тях съм загубена!

Тя се изправи в леглото, в погледа й се появи нещо умоляващо. Не беше молба за съчувствие — не, това не съответстваше на характера й. Беше по-скоро молба за разбиране, сякаш искаше да каже: „За Бога, Кук, не се дръж като европеец в миг като този!… — Опитай се да разсъждаваш като човек от Изтока, бъди търпелив!“

— Прегърни ме, Кук — протегна ръце тя. — Страх ме е!

— От брат ти ли? — притисна я до себе си той.

— Да — прошепна тя. — А вече и от себе си…

— Това е добър признак — каза Брандинг, зарови лице във влажната й коса, жадно пое аромата на тялото й. Беше тежък и омайващ като аромата на полски цветя. Ръцете му здраво я притискаха, сърцето му най-сетне се докосна и сля с изтерзаните и мрачни дълбини на духа й, с онази част от нея, която тя ненавиждаше. И почувства, че още повече я обича, че нищо не е в състояние да го откъсне от нея.

— Кук — прошепна тя и тялото й се разтърси от неволна тръпка. — Трябва да замина. Още сутринта, с първия самолет.

— Ще му кажеш ли за мен?

— Няма да е необходимо — мрачно поклати глава тя. — Той вече ще го знае…

По гърба на Брандинг пробяга особена тръпка — сякаш паякът на Шизей се беше прехвърлил върху него.

— И какво ще стане?

— Не зная. Дарбата ми не е свързана с ясновидството… Чувствам единствено силата на твоята любов. Тя е като една прекрасна болка, която пронизва сърцето ми.

Вкопчени едно в друго, телата им бавно се залюляха, приличаха на две деца, които искат да преодолеят последиците на ужасен кошмар.

— Аз не мога да дойда с теб, Шизей — промълви Брандинг. — Не мога да избягам от репортерите, а днес следобед започва разглеждането на законопроекта АСКП в Сената. Трябва да съм там като негов вносител. „Ката“ и „Гири“…

— Разбирам.

— Но въпреки всичко ще бъда с теб! — прошепна той и нежно я целуна по шията.

Тя безмълвно се разрида, миг по-късно ноктите й потънаха в плътта му.

— Господи, Кук, колко много те обичам!

Томи влезе в управлението, трябваше да вземе спешни материали по следствието. Униформеният полицай на входа й съобщи, че има посетител, и в съзнанието й изведнъж изплува споменът от деня, в който за пръв път се срещна с Танцан Нанги. Оттогава беше изминал едва някакъв си месец…

Отдалеч позна новия си посетител и първо се отби до автомата за чай. После постави чашката на бюрото си и рече:

— Здрасти, Негодник. Какво правиш тук, по дяволите? — После стана сериозна, видяла напрегнатото му лице и уплашен поглед.

— „Домо“, Томи-сан — поздрави я в отговор Негодника, пое чашата от ръката й и я пресуши на три дълги, жадни глътки: — Благодаря ти.

— Ако искаш още, веднага ще ти донеса — каза Томи.

— Благодаря — поклони се той и официалният му тон й се стори много особен. Това не беше нейният вечно усмихнат и лекомислен приятел, японско превъплъщение на Били Айдъл, който нахално се плези на света.

Остави го сам да напълни чашата си и мълчаливо го наблюдаваше. Изчака го да се настани на стола и едва тогава каза:

— Признавам, че съм изненадана. Не очаквах да дойдеш сам.

— Какво?

— Къде е Килан?

Негодника беше толкова изненадан, че чаят в ръката му се разплиска и поля ризата му.

Томи му подаде няколко книжни салфетки и загрижено попита:

— Опари ли се?

— Търпи се — направи гримаса Негодника.

— Нямах предвид чая — поясни Томи и заби очи в лицето му. — Защо не доведе и Килан? — Гласът й беше мек, но металните нотки в него бяха ясни и отчетливи.

— От къде на къде? — попита Негодника.