Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Шизей плачеше.

— Не мога да повярвам, че още си тук — прошепна тя. — Защо остана? Не разбирам! Колкото по-чудовищни неща научаваш за мен, толкова по-близък ми ставаш! Възможно ли е това? О, Господи!

Брандинг искаше да пристъпи към нея и да я вземе в обятията си, но инстинктивно почувства, че не трябва дори да помръдва. Спомни си една отдавнашна лятна отпуска, прекарана в Далечния Запад. Разговаряше с един каубой, току-що приключил с трудна обездка. „Жребецът е най-опасен, малко преди да се предаде, каза му той. Малко преди да се примири с мундщука и юздата, с непознатата тежест на човека върху гърба си. Това е моментът, в който можеш да пострадаш. Защото си мислиш, че най-трудното е останало назад, че вече си свършил работата си и можеш да се отпуснеш. Ще ти кажа нещо, приятел — точно в този момент е дяволски лесно да си счупиш врата!“

Брандинг инстинктивно почувства, че точно такъв момент е настъпил в отношенията му с Шизей. Затова не се отпусна и остана напрегнато безмълвен, въпреки че сълзите по бузите й караха сърцето му да се свива от мъка.

— Истината е… — Шизей преглътна, овладя се и започна отново: — Истината е, че аз обичам театъра.

Винаги съм го обичала. Но още повече обичам да играя централната роля, да чувствам любовта на публиката, на всичките тези хора, събрали се да гледат мен, и само мен!

После стисна устни и замълча. Брандинг вече беше готов да се примири с това трудно признание, когато тя внезапно добави:

— Брат ми казва, че тази любов ще ме довърши!

— Не знаех, че имаш брат — изненадано я погледна той.

— При това близнак — отвърна му с бледа усмивка тя. — Много неща за мен не са ти известни, Кук. Много неща, които бих искала никога да не узнаеш…

— Защо? Нима мислиш, че като ги узная, ще те напусна?

Въздухът излетя от устата й с тихо свистене.

— Никой не те е обичал като мен, Кук — прошепна тя. — И никой не би могъл да го стори! Каквото и да се случи, моята любов към теб ще остане винаги същата, заклевам се в това!

— Зная.

— Много бих искала наистина да го знаеш!

— Защо се съмняваш? Аз никога не съм те лъгал — ръката му неволно се протегна напред: — Ето, нима не чувстваш колко здраво си оплетена в собствените си заблуди?

Тялото й тежко се отпусна на таблото на леглото, сякаш изведнъж вече не можеше да се държи на крака.

— Господи, какво искаш от мен? Не разбираш ли, че истината ще ме унищожи?

— Няма да те унищожи, Шизей! — твърдо отвърна Брандинг. — Това също е една от заблудите, от които се плашиш. Искам от теб само едно — най-сетне да се изкатериш от дупката, в която живееш, Бог знае откога… Предлагам ти живот. Живот и нищо повече!

Шизей потръпна.

— За теб бях изкусителна сирена, бях и Юда! — с мъка промълви тя. — А сега ти ми предлагаш да зарежа ролите, които съм изграждала с такава любов, да започна да съществувам само като това, което съм! Не съм сигурна, че мога да направя това, Кук!

— Разбира се, че няма да си сигурна — отвърна Брандинг. — Защото не познаваш себе си. Всеки човек би предпочел познатото пред неизвестното, ако някой му предложи подобен избор, естествено…

— Но аз не съм човек! — простена Шизей и сърцето й окаменя от ужас. Най-сетне от душата й се изтръгна признанието, което се бе заклела да не прави никога, пред никой жив човек. — Ние с брат ми сме дамгосани, не принадлежим на човешкия род! Ние сме танжини, обладаваме една особена духовна дарба. Виждаме и знаем неща, които никой смъртен не познава, в състояние сме да вършим това, което за обикновените хора се нарича чудо.

Зашеметен, Брандинг повлече внезапно натежалите си крака към ъгъла на леглото, върху който се беше свила Шизей.

— Нещо като екстрасенс? — попита той.

— В най-общи линии — горчиво се усмихна тя. — Но не си мисли, че имаме нещо общо с гадателките по разни вертепи, които предсказват бъдещето по някоя от твоите вещи… Не, нашата дарба е далеч по-могъща.

Брандинг се отпусна до нея, тялото му физически усещаше болката, в която се гърчеше душата й.

— Това ли е ужасната тайна? — окуражително се усмихна той. — Заради нея ли трябва да те намразя?

— Не — едва чуто отвърна Шизей, въздъхна и се обърна с гръб към него. — Помогни ми, Господи! — После потръпна от усилие на волята и продължи: — Тайната е моят брат близнак. По-скоро, връзката, която съществува между нас. Именно той, а не лудият художник Засо, който е плод на моето въображение, ме държа в плен, именно той изрисува върху гърба ми ужасния паяк, който олицетворяваше кошмарите на младостта му!