Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Никълъс се замисли за миг, после бавно започна:

— Потоци от мастило се изписаха за американците, травмирани по време на войната. Но аз мисля, че става въпрос за нещо друго. Нещо по-просто и по-неприятно… За него никой не иска да говори, а мнозина просто не го разбират… В армията се събраха младежи от различни обществени прослойки, но най-много бяха те от гетата на големите метрополии и от малките, обречени на загиване, градчета… Тикнаха в ръцете им смъртоносни оръжия… Обучаваха ги да стрелят с автомати, гранатомети и огнехвъргачки, обясняваха им, че в убиването няма нищо лошо, че именно това се иска от тях… Според мен немалка част от тези младежи са започнали да възприемат войната като бавнодействаща отрова, като наркотик, далеч по-силен от хероина… Защото тя им е предлагала тотална промяна не само в поведението, но и в съзнанието… Другояче не би могло и да бъде, нали? Млади хора, още почти деца, изведнъж се оказват от другата страна на закона, държат в ръце както живота, така и смъртта…

Шиндо го гледаше с интерес през полуспуснатите си клепачи, в поведението му се долавяше неподправено вълнение.

— Да — дрезгаво промърмори той. — Точно така беше!

Двойката оттатък стената приключи с гимнастиката, през открехнатия прозорец долетя френска песен със силен виетнамски акцент, в която се говореше за самотни души… Гласът, натежал от фалшив сексуален патос, изглеждаше съвсем на място в град като Сайгон…

Никълъс долови особената нотка в гласа на Шиндо и пожела да разбере на какво се дължи тя.

— Войната за теб е била нещо твърде лично, нали?

Шиндо стана и започна да крачи из стаята.

— Някога имах любовник — промърмори той. — Беше войник, тук служеше…

— И оцеля…

— До известна степен — отвърна Шиндо, без да отделя поглед от горящия край на цигарата си. Песента оттатък набираше сила, пискливият глас изпълваше стаята. — В крайна сметка вече не му се живееше… Не можеше. Демоните на войната го изяждаха отвътре…

Странно, помисли си Никълъс. Понякога човек е склонен да сподели с непознати дори и най-интимните си тайни…

— Какво се случи? — попита на глас той.

— Каквото трябваше — въздъхна Шиндо — неподвижна, сякаш издялана от гранит фигура. — И знаете ли кое е най-смешното? Хората, които водеха тази воина, имаха нужда от нея! Имам предвид и двете страни, защото в крайна сметка те бяха еднакви… Лудостта се превърна в тяхна реалности норма на поведение, бяха затънали толкова дълбоко в нея, че измъкване нямаше… Мечтаеха за войната, копнееха за нея! Тя ги привличаше неотразимо, даваше храна на най-отвратителните им инстинкти, погребваше хуманността им под дебелия пласт на жаждата за убиване… Затова те не искаха войната да свърши — очите му напуснаха ярката алена точица на цигарата и се спряха върху лицето на Никълъс: — А с приятеля ми се случи следното: вдигнах пистолета си и го убих, подчинявайки се на изричното му желание!

Гласът зад прозореца премина във фалцет и заглъхна, мястото му беше заето от звуците на поредното съвкупление в съседната стая — толкова ясни и отчетливи, сякаш мъжът беше опрял жената направо на тънката стена. Ако не внимават, може да пипнат оголените жици на стената и да преминат в отвъдното като една от двойките, посетила преди няколко часа хотела. Ако можеше да се вярва на ухиления собственик, разбира се. Секс и смърт, винаги близки… А тук, в Сайгон, почти напълно идентични…

За разлика от Никълъс, хлебарката изобщо не реагира. Но тя не беше разбрала разказа на Шиндо. Подът се тресеше от вечния ритуал, Никълъс беше сигурен, че долавя миризмата на женски секрети. Стана и прекоси стаята. По-далеч от източника на шума, по-далеч от отворения прозорец, който отчетливо се очертаваше на стената, сякаш беше поставен в златна рамка.

— Ако изобщо дойде, скоро трябва да бъде тук — промълви той. — Което означава, че е време да тръгваш…

— Продължавам да мисля, че не е правилно да се срещате с този човек насаме — поклати глава Шиндо. — Ние изобщо не го познаваме.

— Но само аз зная подробностите за невронните чипове, нали? Ако прояви подозрителност и започне да те разпитва, това ще означава край и за двама ни!

— Все пак можем заедно да…

— Не. Той пожела да се срещнем насаме. На негово място бих изчезнал в момента, в който видя, че ме очакват двамина…

От новото си място Никълъс виждаше част от оживената улица. Триколесни велосипедни рикши се промушваха между тежки камиони, съветско производство, който изхвърляха облаци отровен дим. Ята колоездачи бързаха да заемат всяка педя пространство, между тях ядно кихаха тъй наречените сватбени таксита — стари американски автомобили с газгенератори, огромни като космически кораби. Тълпи бездомни хлапета играеха опасна джебчийска игра с новоизлюпени бизнесмени, които през деня се опитваха да въртят търговия с контрабандни стоки, а през нощта харчеха припечеленото в бардаците на Шолон. Войници в защитни униформи търкаха рамене с копринените роби на будистки монаси, полуголи проститутки и цял легион сакати просяци. Инвалидите бяха най-често срещаните хора във Виетнам — преждевременно остарели младежи без ръце и крака; деца, деформирани от последиците на войната. Главно от „Оранжевия агент“ — химикал на диоксинова основа, използван за обезлистване на джунглата.