Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Шиндо мъдро не разкри това, което знаеше. Чрез приятел на свой приятел той беше успял да получи копие от заключението на патологоанатома, извършил аутопсията. В него беше отбелязано, че тялото на Тин действително е било потопено във варел със сярна киселина, но преди това в него са били забити двадесет и пет едрокалибрени куршума. Тази информация запази за себе си, Ван Киет дори не подозираше, че е успял да се добере до нея.

Свикнал на бързи и точни преценки, Шиндо докладва за своите подозрения — Ван Киет знае много повече за смъртта на Тин, отколкото е готов да сподели. Притежаваше богат опит с хора от тоя тип, Шиндо му беше дал да разбере, че е готов да плати за евентуалната допълнителна информация с американски долари.

Но лицето на Ван Киет изведнъж беше станало затворено и мрачно, срещата бе прекратена. Една доста странна и обезкуражаваща реакция, особено за виетнамец… Лоша новина. Тя несъмнено означаваше, че старши инспекторът действа под принудата на инстинкта за самосъхранение.

В днешен Сайгон думите „законност и ред“ не означаваха абсолютно нищо, поне в смисъла, в който ги възприемат нормалните и цивилизованите хора. Огромният град живееше в хаос, обществото, доколкото го имаше — беше изцяло в плен на беззаконието, което неизменно съпътства следвоенните години в една бедна и разграбена страна. Управлението се осъществяваше от особена по своята форма полузаконна анархия. Полицията имаше по-малки правомощия от армията, а тя пък — от тъмните, обикновено наемни сили и групировки, действащи на ръба на цивилизацията. Скрити, но могъщи и заплашителни. В тях бяха събрани хора, родени и израснали в хаоса на непрекъснатите войни — срещу камбоджанци и французи, китайци и руснаци, американци и племенни вождове…

Крайният резултат от този хаос беше една вечна война, гърчеща снага като огромна змия, периодично изменяща се, превърнала се накрая в някакво странно и извратено чудовище, абсурдна агломерация от напалм, въздействащи на психиката наркотици, граничещи с лудост масови прояви, оглушителна рок музика, изобилие на незаконно притежавано и продавано оръжие, всеобщо объркване, яростни изблици на гняв и омраза… Накратко казано, в тази страна се наблюдаваше сблъсък между „узаконените“ масови убийства във войната и тихата смърт от престъпна ръка, скрита в сянката на нощта…

Всеки държавен служител в тази страна беше подкупен — това беше просто начин на живот и въпрос на оцеляване. Но Ван Киет не прие. Защо? Страхът беше единственото чувство, достатъчно силно да победи алчността. Следователно старши полицейският инспектор на сайгонската полиция е под заплахата на могъщи сили, вероятно тези, които управляват цялата страна… Благодарение на този факт разследването пое в нова, коренно различна и несъмнено далеч по-опасна посока. Това беше причината Никълъс да е тук, това беше причината и за нескритата неприязън на Шиндо.

Детективът пушеше, очите му бяха сведени към пода. Беше слаб човек със среден ръст и затворено състарено лице. Липсваха му каквито и да било отличителни белези, подобно лице бързо се забравяше… Значително предимство за човек с неговата професия. Голяма част от колегите му бяха принудени да полагат неимоверни усилия, за да станат незабележими… Беше облечен с бяла риза и тънка вратовръзка с неопределен цвят, панталонът му беше от сива изкуствена материя.

Никълъс отпиваше от топлата бира и продължаваше да наблюдава хлебарката. Противното насекомо положително се чувстваше у дома си. Мрачната гробница, наречена хотел, го притесняваше далеч по-малко, отколкото Никълъс. Бледата светлина падаше върху кафеникавото й тяло, странно променяйки цвета му. Никълъс гледаше хлебарката с отвращение и някакво странно примирение. Сякаш тя беше опитен сънародник в непозната страна, от който бе принуден да се учи, за да оцелее… За разлика от Шиндо, който често работеше тук, Никълъс рядко идваше в Сайгон. Шиндо имаше много приятели сред виетнамците, връзките му се простираха навсякъде.

През тънката стена долиташе ритмично блъскане на вкопчени тела върху тясно легло, животинско сумтене, жвакащи звуци на грубо сношение.

Шиндо протегна ръка към колана си и измъкна тежък револвер 45-и калибър. Беше американско производство, на около десет години, а може би и повече. Вероятно струваше цяло състояние, но покупката му беше оправдана. Не можеше да залага живота си на евтините пистолети, съветско или китайско производство, които се продаваха по задните улички на Шолон.