Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

На лицето му се появи крива усмивка:

— Още чай?

Рок кимна в знак на съгласие, после тялото му се прегъна в дълбок поклон.

— Благодаря за гостоприемството — рече. — Аз съм един незначителен човек и едва ли го заслужавам — очите му проследиха красивата млада жена, която пристъпи да допълни чашата му. Дали не е сестра на Май? Много си приличаха. Рок беше напълно убеден, че именно генерал Куан е изпратил Май да го ликвидира.

Отдавна поддържаше контакт с племената Ва, Лу и Лизу, беше чувал слуховете и легендите, които се носеха за тази Май… Била в състояние да събира и разпръсква облаците (един чисто китайски термин), което означаваше да доставя изключително удоволствие на своите любовници… Самият той ги беше възприемал именно така — като слухове, предавани от ухо на ухо, все по-невероятни и преувеличени… Докато Май не го беше поела между устните си…

Приключиха с чая, Рок се надигна и каза:

— Компенсациите за семействата на войниците са уредени, сега искам да покажа какво нося за подарък на уважаемия господин генерал… — протегна ръце и започна да развързва вързопа си, върху който беше поставил широка метална купа. Телохранителите насочиха надолу картечните си пистолети.

— Храна! — извика весело Рок, напълни купата със задушено месо и я постави над огъня. — Храна, достойна за боговете!

Генералът скептично го наблюдаваше.

— На мен ми плащат с рубини, сапфири и злато, а не с храна — промърмори той. В тона му обаче се долавяше одобрение. Добрата храна беше негова слабост, Рок се беше погрижил да научи това.

Отмести купата от огъня и я постави пред домакина си. Генерал Куан се наведе напред и вдъхна ароматичния дим.

— Мирише добре — отбеляза той.

Направи знак на един от телохранителите си. Онзи преметна оръжието си през рамо, наведе се над купата и заби два пръста в нея. Хвърли няколко хапки в устата си, генералът внимателно го наблюдаваше.

Младежът най-сетне се изправи, оригна се и кимна с глава. Генералът не си направи труда да го извини за непочтителността, нито пък Рок поиска подобно нещо.

Направи знак, вторият телохранител извади златни пръчици за хранене, инкрустирани с рубини и сапфири. Постави купата на дланта си и започна да се храни. Работеше като багер, дори Дивака зяпна от удивление. През цялото време спря само веднъж, колкото да промърмори:

— На вкус е дори по-добро, отколкото на мирис!

— Много любезно от ваша страна — поклони се Рок, протегна ръка и добави: — Моля, позволете ми да ви сипя още…

Генералът кимна и му подаде купата, Рок разбърка къкрещата върху огъня храна и я напълни догоре. После погледа още малко и тихо подхвърли:

— Чувал съм, че Ваше благородие се наслаждава и на жените си по начина, по който се храни… — кимна леко по посока на хубавото момиче край огъня и добави: — Сега виждам, че това е вярно…

Малките очички на генерала бяха почти затворени от наслада, устата му продължаваше енергичните си действия.

— Чувал съм още, че бисер сред жените на Ваше благородие е едно момиче на име Май — продължи Рок. — Тя тук ли е, генерал е? Бих ли могъл да я видя?

— Ъ — това беше звукът, който отбеляза моментното прекъсване на машината за плюскане.

— Не? Много жалко — усмихна се Рок. — Е, не съм кой знае колко изненадан… Такова рядко съкровище не бива да се показва, дори и на гостите… Нали така?

— Ъ.

— Е, хубаво — сви рамене Рок. — Може пък да се окаже, че Май все пак е някъде край нас…

Генерал Куан приключваше с втората купа задушено, лицето му блестеше от пот и мазнина. Очите му бавно се повдигнаха към Рок.

— Какви глупости дрънкаш?

— Видяхте ли дъното? — невъзмутимо попита Рок. — Имам предвид на купичката…

Генерал Куан разрови гъстия сос.

— Останало ми е едно чудесно парче месо — промърмори той, набучи го на пръчицата и се приготви да го пъхне в устата си. Спря в последния момент, привлечен от необичаен блясък. Разтърси месото да го очисти от соса, пред очите му се появи великолепен бирмански сапфир. Аха, ето го истинският подарък рече си той. Този чуждестранен дявол е наистина умен!

После очите му изведнъж се разшириха, погълнатата храна плисна на плътна струя в краката му, от гърлото му се проточи задавен стон.

Сапфирът беше прикрепен към човешко ухо, цяло и непокътнато. Ухото на неговата любима Май.