Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Ушиба бавно се огледа, очите му блестяха на светлината на прожекторите:

— Позволете ми да добавя, че напоследък се наблюдава известно активизиране сред редовете на Якудза. Ние успяхме да разкрием наличието на съмнителни делови отношения между определени членове на тази организация и някои големи финансови конгломерати. В тях личи почеркът на Шоза, но аз мога да ви уверя, че „МИТИ“ и градската прокуратура на Токио вземат всички мерки за окончателното прекъсване на тези незаконни отношения — приведе се леко напред, за да подчертае това, което щеше да последва: — Шоза е просто един от оябуните, чийто бизнес трови икономическите отношения в Япония. Затова час по-скоро трябва да бъде обезвреден.

— Можете ли да ни дадете някои подробности за вашата дейност, дайжин? — намеси се трети репортер. — Икономиката на страната е в достатъчно лошо състояние и без пипалата на Якудза…

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Ушиба. — Мога да ви уверя, че ръководството на „МИТИ“ се е вдигнало на истински кръстоносен поход срещу незаконния бизнес и корупцията. Няма да се спрем пред нищо, за да възстановим доверието на обществеността. Излишно е да напомням, че именно „МИТИ“ беше верен страж на реда и законността в годините на нашия феноменален, но на моменти и доста болезнен икономически растеж. Ние нито за миг не се отклонихме от своя дълг, още по-малко ще сторим това сега, при новата действителност. Ще направим всичко възможно, за, да защитим интересите на обикновените хора — после предложи впечатляваща статистика на дейността на своето министерство в борбата срещу корупцията, отговори на още няколко въпроса и отстъпи мястото си на Танака Гин — едър мъж с мрачно лице, най-известния градски прокурор на Токио, с когото работеше от месеци.

Озовал се най-сетне на спокойствие в кабинета си, Ушиба прокара ръка по косата си и установи, че е влажна. Направи гнуслива физиономия и влезе в банята. Глътна едно хапче, наплиска се със студена вода и разтърка с кърпа косата си.

Тези пресконференции започваха да му тежат, макар инициативата за тях да беше лично негова. Не можеше обаче да се откаже. Вече се беше превърнал в нещо като манекен, публиката имаше нужда от изявите му. А те бяха полезни, тъй като бяха за доброто на „МИТИ“, а и на целия бюрократичен апарат.

Интеркомът на бюрото му жужеше. Секретарката съобщи, че за среща настоява Юкио Хажи. Ушиба хвърли поглед на гъсто изписания си календар за деня, името на Хажи не фигурираше в него. Въпреки това нареди да го поканят. Хажи беше един от младите заместник-министри, обучавани лично от него.

Служителят се появи с тържествено лице, Ушиба му направи знак да седне на стол с никелирани крака. Хажи беше умен младеж, назначен в „МИТИ“ с отлична диплома и всевъзможни препоръки. Ушиба беше решил да го превърне в своя дясна ръка.

— Зная колко сте зает, дайжин — промълви младият служител. — Но въпросът не търпи отлагане…

Ушиба се облегна назад, запали цигара и отправи поглед към гладкото лице на събеседника си. Ето една типична рожба на нова Япония, помисли си той. С отлично образование, с всички необходими специализации и сложни тестове зад гърба си. Наградата му беше назначението в „МИТИ“, в допълнение Ушиба даваше да се разбере, че това е само началото на една бляскава кариера. Макар и продукт на съвременния живот, у този младеж ясно се долавяше присъствието на „канрьодо“ — духа на самурая бюрократ. В тази сграда действаше строг кодекс на честта, който едва ли се различаваше по нещо съществено от „Бушидо“ — кодекса на древните самураи. Служителите или го приемаха като библия, или бързо биваха прехвърляни в други, по-незначителни ведомства.

— Какъв е този въпрос? — попита Ушиба.

— Поисках да платя месечния си наем и изведнъж открих, че нямам достатъчно средства в банката — отвърна младежът, извади от джоба си сгънат на две лист хартия и му го подаде: — Моля да приемете оставката ми. Напускам държавната служба. Очевидно не съм научил достатъчно, въпреки че правех всичко възможно.

Ушиба пое оставката и щракна запалката си под листа, без дори да го разгъва. Изчака, докато всичко се превърна в пепел, пусна го в пепелника пред себе си и попита:

— Колко дължиш?

Хажи назова цифрата, министърът попълни един чек и му го подаде.

— Грешката ти е, че не си чел както трябва „Хагакуре“ — „Книгата на самурая“ — поклати глава той. Не попита как е изхарчил парите си Хажи, това просто не го интересуваше. Важно беше да се спазват правилата на „канрьодо“, грешките да останат далеч от очите и ушите на външни хора. — Недискретността на младостта е разбираема и може да се очаква… Аз съм твой началник и следователно нося отговорност за теб. Вземи този чек и въпросът е приключен. Не искам повече да чувам за подобни проблеми.