Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Най-сетне излязоха на улица „Тран Ван Кию“. Пред тях мътно проблясваха водите на канала Кин Бен Нге, пресечени от тесния мост на улица „Кон Глуок“.

Транг се плъзна покрай моста и изчезна в мрака под него. Никълъс за миг спря, хвърли поглед зад гърба си. Не се страхуваше от мрака, но изобщо не познаваше Транг, не беше сигурен дали не го чака капан…

По дяволите, какво означават тези съмнения в момента? Ако Транг не е подставено лице, той наистина има нужда от него. Шиндо е мъртъв, този човек вече е единствената му връзка със започнатото разследване. Без него едва ли ще постигне някакъв напредък…

Сви глава в раменете си и се гмурна в мрака. Затъна до колене в мръсотия, вонята беше непоносима. Очите му постепенно свикнаха с тъмнината и скоро обхванаха очертанията на малка лодка завързана за една от подпорите на моста. По тихото шумолене на копринените дрехи разбра, че Транг се придвижва натам. Ръцете му отвързаха въжето, лодката се насочи към средата на канала. Никълъс скочи вътре и широко разкрачи крака, за да успокои опасното разклащане.

Бавно се измъкнаха изпод моста, Никълъс направи опит да открие евентуални преследвачи, но бързо се отказа. Хората по брега на канала и моста бяха прекалено много, а осветлението — твърде оскъдно. Отгоре на всичко и лодката силно се клатушкаше. Прибегна до помощта на танжинското си око, лазерният лъч на концентрираната му психика започна да търси присъствието на врага. Но хората бяха наистина прекалено много, смущенията — прекалено силни. Четенето на мисли не беше най-силното оръжие в танжинския арсенал. Истинските майстори бяха в състояние да се доближат до него чрез комбинация от интуиция, наблюдение и психическа прозорливост, но това не беше истинско четене на мисли и затова трябваше да се третира със съответната доза резервираност.

Струваше му се, че тук, в средата на канала, те са твърде уязвими. Обърна се да го каже на Транг и установи, че виетнамецът беше изчезнал. Лишена от копринения костюм и широкополата шапка, слабата фигура, наведена над шумния извънбордов мотор изглеждаше съвсем различно. Беше подчертано женствена и сърцето на Никълъс неволно пропусна един такт. Именно тази странност беше регистрирало съзнанието му в първия миг на тяхната среща, но не беше успяло да я разгадае…

— По дяволите! — изруга той и тежко се отпусна на напречната дъска. — Коя сте вие?

— Казвам се Бей — отвърна младата жена, а той се зае да я разглежда. Беше несъмнено красиво виетнамско момиче с гладка кожа, големи блестящи очи и дълга вълниста коса. Следователно шапката е била необходим атрибут от маскировката, а не ексцентрична прищявка, помисли си Никълъс. Неволно се възхити от уменията й. От образа на Транг не беше останала дори следа…

Какво стана с Транг?

На пълните й устни се появи усмивка, ръцете й майсторски управляваха лодката по течението.

— Нека опростим нещата — отвърна. — Да кажем, че Транг е бил убит там, на улицата, и да го забравим.

— Не става — поклати глава Никълъс. — Там беше убит човекът, който работеше за мен. А вие го зарязахте и…

Главата й рязко се завърта, тъмните й очи се забиха в лицето му:

— Това можеше да бъдете и вие! Не е зле да го запомните. Видяхте ли какво остана от черепа му? Това, към което се стремите, е както незаконно, така и крайно опасно, господин Гото! Кой тогава е отговорен за смъртта на този човек? Аз или вие?

Никълъс отвори уста да отговори, но езикът му сякаш залепна за небцето. Тя беше успяла да го стресне не само с думите си, но и с начина, по който ги изрече.

После, почувствал, че отново му се връща дар слово, той бавно поклати глава и направи кратко резюме:

— Мъже се превръщат в жени, убийство насред улицата, бягство от невидим враг… Какво става тук?

— Това е ваше приключение, господин Гото. Сам го пожелахте.

Никълъс замълча, съзнанието му се опитваше да обхване събитията, случили се от появата на тази жена в хотелската стая до настоящия момент. Най-много се тревожеше от факта, че не беше успял да разбере за дегизировката. Гордостта му беше сериозно наранена, но най-лошото беше, че спътницата му очевидно усещаше това. Какво всъщност знае за него тя? Много се беше надявал, че поне в Сайгон ще може да запази своята анонимност.

— Трябва да ми се доверите! — тръсна глава Бей, насочвайки лодката към тъмно заливче на отсрещния бряг. Намираха се приблизително на пет километра от мястото, на което бяха взели лодката, изчисли Никълъс. — Аз ще ви свържа с човека, който ви трябва…