Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Специалиста по теория на електронната реч?

— Да — кимна Бей. — Руски евреин на име Абраманов.

Акира Шоза, оябун на клана Кокоро-гуруши, внимателно се вслушваше в плътния камбанен звън, долитащ откъм храма. Висока три човешки боя и излята тук преди 250 години от медно-бронзова сплав, тази камбана беше дело на майсторите леяри, създали най-добрите катани и самурайски брони, които познаваше Япония.

Биеше на разсъмване, свечеряване и в полунощ. За това се грижеха трима шинтоистки свещеници, които разлюляваха дебел бронзов прът, висящ хоризонтално до нея. Сферичната глава на този прът беше увита в специален калъф от индигов плат, който се сменяше веднъж в годината. Това ставаше в последния ден палмата, по време на дълъг и сложен ритуал.

Дълбоко религиозен, Шоза присъстваше на този ритуал всяка година, още от дните на своето възмъжаване. Обръснал глава, той коленичеше заедно с шинтоистките свещеници и отправяше горещи молитви към боговете, закрилници на храма, изграден изцяло от свещеното камфорово дърво. Ослепително бял сняг покриваше стръмния покрив, лъчите на луната неясно проблясваха над главите на богомолците, кръвта по ръцете му — резултат от вече разрешени проблеми на бизнес или чест, заплашително тъмнееше.

Всичко това беше станало, преди да се издигне до поста оябун. Но кръвта, подобно на кръговете по дънера на вековно дърво, ясно маркираше издигането му в клана.

Шоза никога не пропускаше да чуе камбанния звън, долитащ откъм древния храм. Този звън, прибавен към любовта, която изпитваше към древното изкуство на своята страна, най-точно отразяваше неговата душевна нагласа, беше истински символ на вярата му, вълнуваше го далеч по-дълбоко от отношенията със себеподобните си, които изглеждаха мимолетни и незначителни. Шоза беше дълбоко убеден, че значение в живота му имат единствено космическите символи, на тях беше отдал сърцето и душата си.

Сълзите се появиха в очите му заедно с първите удари на камбаната. Облиза устни, усети горчиво-соления вкус на закалена стомана, който неизменно се появяваше едновременно с божествения екот. Без значение беше фактът, че оттук, двадесет етажа над земята, той не можеше да види храма, сгушен като рядка гъба под гъстите клони на кипарисите. Важното беше, че чува камбанния звън, останалото бяха подробности.

Слушаше напрегнато, сълзите се стичаха по бузите му. Остана в това положение дълго след като камбанният звън престана, а ехото му бавно глъхнеше в натежалия от отровни изпарения въздух, увиснал над тъмните каньони от стомана и стъкло в центъра на Токио.

Когато всичко утихна, той бавно обърна гръб на прозореца, отворен както винаги няколко минути преди полунощ. Татуираният на гърба му октопод оживя, осемте пипала започнаха да се свиват и разпускат, илюзията беше пълна. Приближаваща се по сложност до живописта, тази татуировка се наричаше „иризуми“ и беше неразделна част от живота на всеки член на Якудза. Октоподът на Шоза беше майсторска изработка, пипалата му стигаха чак до раменете и бедрата, в кафявите му очи прозираше неизказана мъка, примесена със свирепа ярост. Главата му беше заобиколена с гирлянд от „сакура“ — вишневи цветове, които изглеждаха толкова свежи и истински, сякаш току-що бяха откъснати от подножието на планината Нара. Четири от пипалата бяха вкопчени в брадат воин с напрегнато изражение на лицето и бойна секира в ръце, останалите четири бяха увити около тялото на съблазнителна полугола жена. Двойствеността на октопода беше характерна за японските легенди и предания, а сексуалната му потентност се считаше за несравнима. И защо не? С осем ръце, този звяр положително беше по-добър любовник от всеки човек.

Пробудил своя октопод, Шоза се обърна с лице към големия сандък от прозрачен плексиглас, опрян до насрещната стена. Вътре имаше восъчна фигура на Мерилин Монро в естествен ръст, застинала в една от позите на „Седемгодишен сърбеж“ — филм, отдавна превърнал се в легенда. Разкрачила нозе и притиснала ръце в долната част на корема си, със стреснато изражение на красивото лице, восъчната Мерилин беше облечена в онази рокля, която беше носила живата й двойница, изправена върху вентилационната решетка на метрото, докато горещият въздух се плъзга по чувствените й бедра… Шоза беше платил цяло състояние за тази дреха, горещият въздух в прозрачния шкаф се нагнетяваше от специално монтиран електромотор, полите на роклята се развяваха като знамето, побито над гроба на незнайния воин…