Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Таши остана на място, очите му дълго се взираха в лицето на Никълъс. Над главата им изпърха черна птичка и бързо изчезна сред стройните борове.

— Кой ти е казал, че шукен е комбинация между двете части на Тао-тао? — най-сетне попита той.

— Никой, аз просто го чувствам по интуиция…

— Теорията за подобна комбинация е мит, Линеър-сан. Съжалявам, че си бил в плен на заблудата. Шукен съществува самостоятелно, пътят към него се очертава единствено от „корьоку“. Целта му е да държи под контрол светлата и тъмната част на Тао-тао, да ги съхранява в съзнанието, но поотделно , независими една от друга! Съвършеното сливане е химера, подобно на всички останали мечти на хората за съвършенството… — Забеляза особеното изражение, появило се върху лицето на Никълъс, но не знаеше на какво се дължи то. Защото не можеше да знае за бомбата с часовников механизъм, която тиктакаше в съзнанието на Никълъс заедно с черните останки на Кшира. — С удоволствие ще те науча на всичко, което знам. Дал съм си клетва да го сторя с всеки танжин, който се изпречи на пътя ми. Но дори и без тази клетва щях да го сторя… Защото ние с теб сме приятели.

— Да — бавно кимна Никълъс, в главата му изплува предупреждението на Сейко за мечтата на Таши да проникне в Плаващия град. — Приятели сме…

После продължиха по пътя си. Нийгата живееше в малка хижа край гората, светлинките й вече проблясваха през синкавите валма на мъглата. Къщичката беше изградена от дебели борови трупи, привързани с лико, покривът й беше стръмен. Това беше традиционното планинско строителство в Япония — без пирони, без вар и хоросан…

Спряха пред входа и Таши вдигна глава:

— Остави нещата в мои ръце. Зная как да се оправям с хората на Рок…

— Откъде знаеш, че Нийгата е бил в Плаващия град? — учуди се Никълъс.

— Чувствам го ей тук — потупа корема си Таши, после се намръщи и решително почука на вратата.

Отвори им болезнено слаб мъж, очевидно надхвърлил шестдесетте. Лицето му беше толкова изпито, че напомняше снимка на някогашен концлагерист.

— Да?

Черепът му беше абсолютно гол. Оплешивяването на човек на неговата възраст беше често срещано явление, но Никълъс веднага забеляза, че миглите и веждите му също липсват.

— Нийгата-сан?

— Хай.

— Носим ви послание от ваш добър приятел — пристъпи през прага Таши. — Името му е Рок.

Никълъс се стрелна напред и успя да улови Нийгата миг преди кльощавата му фигура да се стовари на пода. После двамата с Таши свалиха обувките си и внимателно изправиха домакина на крака. Човекът тежеше по-малко от дете, кожата му беше червена и подута, лъскава като винил…

— Моля за извинение — промърмори Нийгата. — Но искрено се надявах, че никога вече няма да чуя това име…

— Този човек страда от тежка форма на лъчева болест — прошепна Никълъс с гръб към домакина, после бавно се извъртя: — Лекувате ли се, Нийгата-сан? Състоянието ви изисква болнична обстановка…

— Едва ли тази обстановка ще е подходяща за моето заболяване — отвърна с крива усмивка Нийгата. — Предпочитам да си остана тук, вместо да се превърна в опитно зайче…

— Да разбирам ли, че сте се измъкнали от Плаващия град? — попита Таши и Никълъс ясно усети развълнуваното тупкане на сърцето му.

— Влезте — покани ги с уморен жест Нийгата. — Тъкмо се канех да вечерям… Ще се присъедините ли към мен? Отдавна не съм посрещал гости… Монасите понякога се отбиват, но винаги бързат. Ще ми бъде приятно с вас, дори да сте пратени от Рок…

Никълъс хвърли на Таши кратък предупредителен поглед, но оябунът предпочете да не го забележи.

— Много сте любезен — промърмори той, в гласа му все още се усещаше напрежението.

Последваха изтощения човек във вътрешността на хижата. Нийгата пристъпи към старата печка „хибаши“ в средата на помещението, а Никълъс попита:

— Бил сте в Плаващия град, а сега сте тук, така ли?

— Избягах — простичко отвърна Нийгата и се зае да разбърква зеленчуците, задушаващи се в окачения на желязна верига съд, напълнен със соево масло.

— Но въпреки това не се уплашихте от нашата поява…

— Аз вече съм мъртъв — вдигна глава да го погледне Нийгата. — Какво още може да ми стори Рок? — Свали от лавицата дървени купи и щедро ги напълни със задушеното. Ръцете му трепереха толкова силно, че част от ястието се разпиля по пода. Никой от гостите не направи опит да му помогне.

— Сядайте — кратко ги покани той.

Започнаха да се хранят в мълчание. Известен апетит показаха само Никълъс и Таши, възрастният мъж едва докосваше димящото задушено в чинията си.