Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Едра сянка прекоси пространството между него и лампата. Веспър? Не, тази жена не беше Веспър, но лицето й беше познато на Кроукър.

Нямаше време за разсъждения. Сянката изчезна от насрещната стена, жената направи две големи крачки и рязко отвори вратата на банята. Беше Челесте, сестрата на Маргарет.

Йошино е свято място. Векове наред тук са се създавали и жертвали герои, тук са идвали на поклонение стотици и хиляди японци. Преодолявайки непристъпните планински склонове, те са се устремявали към храма Шугендо — древен и величествен паметник, обединяващ духовната мощ на шинтоизма и будизма, жив и действащ, въпреки двестагодишните усилия на шогуната Токугава да го изтрие от лицето на земята. Токугава и неговите наследници, притежаващи абсолютна власт върху тези земи, но въпреки това обзети от манията за вражеско обкръжение, твърдо са поддържали каноните на будизма. Ако всички японци са будисти, те ще посещават храмовете по родните си места и лесно ще бъдат държани под око, разсъждавали шогуните. Докато шинтоизмът не изисква подобно поведение от своите последователи. Каноните му се подчиняват единствено на годишните сезони и на „ками“ — духа на местността, в която е построен храмът. За последователите на шинтоизма няма Бог, няма Буда. Те вярват единствено в духовете-пазители, които обитават всяка частица от огромната вселена…

Твърди се, че склоновете на планината Йошино са покрити със сто хиляди вишневи дръвчета. А прекрасните им бледорозови цветове представляват най-величествената и най-вълнуващата гледка в цяла Япония, особено през три определени дни на пролетта. Японски императори от различни династии са идвали на поклонение тук в продължение на столетия, търсейки контакт с божествения „ками“ на величествената планина. А Никълъс и Таши се озоваха в пазвата и благодарение на информацията, която получиха от заместник-оябуна на Якудза Кине Ото, известен още и с прозвището Дзао…

— Дзао е довел В. И. Павлов тук, за да го срещне с човек на име Нийгата — поясни Никълъс, докато се придвижваха по тесния планински път. По това време на годината Йошино се криеше зад ниско надвиснали облаци, посетителят оставаше с чувството, че планината опира направо в небето.

— Според Дзао този човек е беглец отнякъде… Дошъл тук и станал монах в храма Шугендо.

— От това трябва да се разбира, че не е бил монах цял живот, нали? — попита Таши.

Никълъс кимна с глава, дал си сметка, че Таши има съвсем бегли спомени от необичайния разпит на бандита. Вероятно това се дължи на концентрацията за постигане на състоянието „шукен“.

— Точно така — каза на глас той. — Бил е специалист по ядрена физика, колкото и странно да ти звучи това. Години наред е живял във Виетнам, тук се е върнал преди около шест месеца.

Вратът на Таши изпука от рязкото му завъртане по посока на Никълъс. Колата се натъкна на някакви коренища и силно се разклати.

— Внимавай, Таши!

— Виетнам, значи — замислено промълви оябунът. — Дали не е бил свързан с Плаващия град?

— Дзао не знае това. Но в негово присъствие Нийгата и Павлов са разговаряли за Абраманов…

— Ето я връзката с Рок! — тържествуващо се усмихна Таши и ловко отби колата към тясната площадка пред хотела, в който възнамеряваха да прекарат нощта.

Синкавата мъгла се стелеше над планината. Беше толкова гъста, че гледана от прозорците на стаите им, тя приличаше на плътна стена. Хотелчето беше построено в псевдостаринен стил, дървото беше заменено, от пластмаса, вместо вази със свежи цветя, ритуалните олтари в стаите бяха превърнати в поставки за телевизори. Посетителят можеше да ги задейства, като пуска по една монета в специалния процеп, срещу това получаваше възможност да гледа половин час някоя от програмите. Стаите бяха облепени със зелени тапети, заели мястото на традиционната, ръчно положена боя, по коридорите бяха поставени автомати, от които човек можеше да си купи всичко — от горещо саке до италианско капучино с лед. Хотелчето нямаше нищо общо с древните крайпътни „рьокани“, предлагали уединено спокойствие и истински условия за почивка.

Сухата и добре премерена практичност на съвременна Япония беше нещо, с което не всеки можеше да се справи. Тя нямаше нищо общо с древните културни традиции на страната, превърнали в изкуство дори производството на обикновени предмети като например гребенчета и фиби… Човек би трябвало предварително да си дава сметка, че Япония е страна на фасадите. Покритите с лак стени, подвижните хартиени транспаранти и обединените пространства в жилищата имаха една-единствена цел — да намекнат, че зад видимо то се крие нещо друго, нещо тайнствено и недоизказано… Човек трябва да остане с впечатлението, че зад това, което виждат очите му, се крие една илюзия. Само тогава умозрителната перспектива на японските културни традиции ще е изпълнила своето предназначение…