Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Таши приближи лице до неговото и едва чуто прошепна:

— Не се безпокой. Ще ни каже всичко, което искаме да знаем. А после няма дори да си спомня, че е разговарял с нас…

Обърна се и пристъпи към Дзао. Спря на крачка от него, с отпуснати покрай тялото ръце и леко разкрачени крака. Пръстите му леко се присвиваха и отпускаха, дишането му стана дълбоко и равно. Дзао го гледаше както се гледа луд.

Никълъс ясно усети психическото напрежение, имаше представа какво се готви да стори Таши. Но едва когато японецът започна да издава напевни и монотонни звуци, той си даде сметка на какво ще присъства…

Беше сигурен, че вижда в съзнанието си двата могъщи потока — единия светъл, другия тъмен, — които започнаха да струят около него и сякаш всеки миг щяха да се слеят. Това бяха Акшара и Кшира — двата коренно противоположни фундамента, върху които се крепеше великото изкуство Тао-тао. Пред очите му се появи блестящата сфера „куи“ — дълбоката същност на Тао-тао. Във вътрешността й се преплитаха светлата Акшара — пътеката, която му беше до болка позната, и Кшира — нейната тъмна противоположност, мрачна и заплашителна. Сърцето му замря, най-ужасните му кошмари се превръщаха в действителност. Защото добре знаеше какво представляват черните точици по повърхността на Кшира. Канзацу — неговият учител и враг, беше посял коварните семена на Кшира в познанието на Акшара, сега тези семена даваха своите плодове и заплашваха да го унищожат, да експлодират като бомба със закъснител… Можеше да се спаси само ако съумее да обедини светлината с мрака, да ги слее в едно цяло. Сега, веднага!

Стоеше като омагьосан, не можеше да се помръдне. Беше сигурен, че става свидетел на „шукен“. Таши се оказа човекът, който владее до съвършенство двете части на Тао-тао и притежава Силата на Просветлението! Никълъс мечтаеше да овладее тази сила с помощта на Микио Оками, но Кайшо беше изчезнал твърде бързо и неочаквано…

„Шукен“. Сферата „куи“ бавно променяше оцветяването си, Таши внимателно докосваше „корьоку“ и се наливаше със Силата на Превъзходството. Монотонните псалми продължаваха да звучат, въздухът в стаята се превърна в лепкаво вещество с непознат състав. Дзао все още не усещаше нищо. Клепачите му потрепнаха и се затвориха, дишането му стана дълбоко и равно. Никълъс почувства как мозъкът му напуска състоянието алфа, после преминава в делта и тета…

Тогава Таши му направи знак да повтори въпросите, на които не бяха получили отговор. Дзао говореше, сякаш беше буден и съвсем нащрек. Не беше в транс, не беше и хипнотизиран. Никълъс разбра, че съзнанието му е потънало в бавно въртящата се сфера, която нито можеше да види, нито да усети. Вътре цареше мир, блестящите потоци на Акшара и Кшира вече бяха едно обединено цяло, враждата помежду им сякаш никога не беше съществувала. В резултат Дзао вярваше на това, в което Таши искаше да вярва. Може би мислеше, че спи и сънува или пък, че разговаря направо с В. И. Павлов. Това беше без значение. Разказа им всичко — как Павлов го е намерил в „Нингиоро“, как го е завел у дома си, а на другия ден го откарал там, където пожелал да бъде… Имена, адреси, контакти… Нищо не беше пропуснато.

Най-накрая Никълъс приключи с въпросите и Таши прекрати напевния си псалм. Сферата „куи“ бясно се завъртя, после се пръсна на хиляди блестящи парченца и изчезна.

Никълъс и Таши си размениха продължителен поглед над отпуснатото тяло на Дзао, някаква странна искрица пробяга помежду им.

После излязоха. Оставиха вратата открехната, така бандитите по-бързо щяха да открият похитения си водач.

Сейко гледаше фигурите на Никълъс и Таши, плъзнали се безшумно от входа на грозния хотел. Беше облечена в дълъг до глезените шлифер, през рамото си беше преметнала голяма чанта. Стоеше в сянката на шинтоисткия храм и двамата не я забелязаха. Крачеха забързано, от фигурите им лъхаше някаква непонятна близост, която я раздразни. Ревнуваше психическото родство, установило се неусетно между тези мъже, чувстваше се обидена, че са я оставили настрана от най-главната част на операцията само защото е жена. Може би разпитът на Дзао е бил нещо твърде опасно, за да й позволят да присъства на него…

Отлепи се от сянката на храма и тръгна към хотела. Бавно изкачи стълбите, оглеждайки всяка врата. Една беше открехната, зад нея Дзао напразно се мъчеше да освободи китките си от здравото въже. Видя сянката й на вратата и рязко се обърна.

— Ти коя си?