Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Тя не отговори. Стоеше на прага и спокойно го наблюдаваше.

Върху лицето на Дзао се появи крива усмивка.

— Хей, сладурче, имам си известни затруднения… — смени тона той. — Какво ще кажеш, ако вземеш да ми помогнеш мъничко, а? — краката му се разтвориха: — Нали затова си дошла? Хайде, свърши си работата, а после си отивай… — Усмивката му се превърна в озъбена гримаса: — И кажи на онези типове, дето те пращат, че номерът им няма да мине!

Тя пристъпи към масата и остави чантата си.

— Но коя си ти, да те вземат мътните? — изръмжа Дзао. — Аз познавам всички курви на Киото, но тебе за пръв път те виждам!

Очите му се изцъклиха от учудване. Жената беше отворила чантата си и бавно навличаше тънки хирургически ръкавици. Бандитът млъкна. Гледаше я като животинче, попаднало под хипнозата на отровна змия.

Ръцете й потънаха в голямата чанта и започнаха да търсят нещо.

— Ти май не си проститутка, а? — промърмори най-накрая Дзао.

— Аз съм лекар — отвърна Сейко и го възнагради с хладна усмивка.

— Лекар ли? — учуди се той, думата произнесе така, сякаш за пръв път я чуваше. — Не ми трябва никакъв лекар!

— Като привърша, положително няма да ти трябва.

— Какво означава това? — неспокойно попита той, очите му се заковаха върху чантата.

Лицето му представляваше интересна гледка, когато ръцете й най-сетне се появиха над разтворения цип. В едната от тях имаше дълъг и тънък цилиндър.

— Спринцовка! — прегракнало изръмжа Дзао. — Какво си намислила?

— Не се безпокой, нищо няма да усетиш — усмихна му се Сейко. — Вовеки веков…

Дзао направи опит да се отдръпне, столът му почти се прекатури.

— Задръж краката си разтворени, скъпи…

— Не ме докосвай! — изрева Дзао и стисна коленете си.

Сейко спря със спринцовката в ръка, на лицето й се появи израз на недоволна учителка.

— Какво ти става?

Част от куража на Дзао започна да се възвръща.

— Ако ме убиеш, моите хора непременно ще те открият — изръмжа той. — Както и приятелчетата ти, които сигурно чакат навън…

— Да те убия ли? — усмихна се Сейко. — Защо трябва да те убивам? Ти наруши дадената дума и вече не си мъж… — пристъпи крачка напред и насочи спринцовката: — Сега ще ти направя една инжекция на простатата, така че наистина няма да се чувстваш мъж…

— На простатата ли? — облещи се Дзао. — Но защо?

— Няма да е зле да си спомниш за последния път, когато си правил секс, скъпи — сладко му се усмихна Сейко. — Защото това ще ти остане, когато приключа с теб… Един спомен…

— Не! — изрева могъщо Дзао, дори лампионът над главата му се разклати. — Няма да направиш това!

— Не зная дали си готов, но аз идвам!

После, след като скованият от ужас бандит й разказа всичко за В. И. Павлов, тя бавно прибра металния цилиндър с чернилка за мигли в джобчето на голямата си чанта и я преметна през рамо.

— Изгубих още едни…

— Няма значение — отвърна Рок, вперил поглед в камерата от отработен уран-238. — Там, откъдето идва, има още купища като него…

— Господи, станаха вече двадесет! — въздъхна Абраманов и мрачно го погледна. — Щитът-чудо на Павлов изобщо не действа! — Беше облечен в облекло с оловно покритие, на ръцете му имаше дебели гумени ръкавици.

— Не съм особено изненадан — изръмжа Рок. — Вече не помня кога за последен път вие, руснаците, сте направили нещо свястно!

Абраманов поклати глава.

— Не ме разбираш. Този елемент 114 е по-мръсен от всички изотопи, с които някога съм работил…

— Какво искаш да кажеш? Нали обеща, че реакцията по разпадането ще бъде абсолютно чиста?

— И наистина ще бъде. Но в състоянието, в което се намира, този изотоп е наистина смърт! За да бъде осъществена реакцията, той трябва да бъде вкарван и изкарван от камерата многократно. И именно по време на този процес се получава изтичането… — Абраманов притеснено се размърда и вдигна глава: — Какво… какво мислиш да правиш с онзи, облъчения?

Рок втренчено го изгледа, устните му подигравателно се присвиха. Постоя така достатъчно дълго, за да накара Абраманов да потръпне от притеснение, после пронизително изсвири няколко такта от „Изгаси този пожар“ на Би-Боп Дилакс.

— Каквото съм правил и с онези преди него — изръмжа най-сетне той. — Ще го обеся с главата надолу оттатък оградата, за назидание на местните. Отпадъците трябва да се използват…

— А аз ще трябва да обучавам някой нов — поклати глава руснакът. — Времето няма да ми стигне…