Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Обикновено в тези ковчези поставяха известни покойници, гангстерите ги пренасяха на ръце до вечното им жилище. Така се постигаха две неща — демонстрираше се уважение към предалите Богу дух, освен това никой не можеше да разбере какво им се е случило. В допълнение се отстраняваше риска от евентуалното откриване на полуразложените им трупове шест месеца по-късно, независимо дали това би станало сред купчината боклуци на ъгъла на Пенсилвания и Фонтейн, или във водите на залива…

Това беше един от най-добрите начини за изчезване на трупове, при това напълно законен. В тази нощ Майк разбра как дядо Чезаре е успял да превърне западналото погребално бюро в процъфтяващо предприятие.

— Свършил си страхотна работа, хлапе — промълви Чезаре. — Дядо Чезаре несъмнено е страшно доволен, че си открил и наказал убийците му… — въздъхна и леко поклати глава. — Признавам, че старият гарван ми липсва…

— И на мен — каза Майк.

— Разликата е там, че ти през цялото време беше край него — унило рече Чезаре. — И май постъпи по-умно от мен…

Майк отиде да прави еспресо, а брат му се настани зад широката маса в офиса на дядо Чезаре. Тук се бяха събирали много влиятелни мъже, играеха карти, пиеха вино, надлъгваха се… Това вече нямаше да се повтори. Нито в тази сграда, нито в Озоун парк. Чичо Алфонс се появи за погребението, после отново замина за Калифорния. Майка им скоро щеше да го последва, след нея вероятно щеше да замине и Чезаре.

Времената се променяха, за фамилията Леонфорте нещата в Ню Йорк ставаха все по-трудни. След смъртта на дядото вече нямаше смисъл да остават тук. На Западното крайбрежие шансовете им бяха значително по-добри.

— Мисля да се включа в бизнеса на чичо Алфонс — каза Чезаре. — Не след дълго ще стана дясната му ръка… И без това няма собствен син, тъй че… — Разбърка захарта в чашата, която му подаде Майк, после и двамата замълчаха. — Ако искаш, можеш да се включиш и ти…

Предложението дойде достатъчно късно и прозвуча фалшиво. Майк беше прекарал доста време край тази маса, за да знае кога един човек говори истината. Думите на брат му бяха толкова истински, колкото може да бъде банкнота от три долара. Чезаре не би желал конкуренция в бизнеса на чичо Алфонс, особено пък от брат си.

— Да се включа като какъв? — вдигна глава Майк. — Като твой слуга? Няма да стане. Имам по-други намерения… Ще вляза в армията.

— Какво? — едва не изпусна чашката си Чезаре. — Да не си мръднал?

— Трябва да се махна оттук.

— Няма проблеми — кимна Чезаре и измъкна от джоба си пачка банкноти. — Колко ти трябват, хлапе? Кажи цифрата и ги имаш. Заслужил си ги…

— Не! — вдигна ръка Майк и го погледна право в очите. — Чуй ме добре, Чезаре. Това, което направих, беше от уважение и обич към дядо. Направих го, защото трябваше , а не за пари.

— Не се обиждай, хлапе. Тук не става въпрос за поръчка, ако това те тревожи… Просто фамилията ти е задължена и аз искам да…

— Забрави го. Фамилията не ми дължи нищо… — Майк събра на купчина стодоларовите банкноти и ги тикна обратно в шепата на Чезаре. — Искам да се махна не само от Озоун парк, а и от всичко останало…

— Всичко останало? — изви глава Чезаре. — Не те разбирам…

— Не съм и очаквал да ме разбереш.

— Виж какво, хлапе — намръщи се Чезаре. — Започваш да ме дразниш. Първо отказваш да приемеш парите ми — предложени от сърце, като брат на брат… А след това започваш да дрънкаш глупости. Това решително не ми харесва!

— Няма значение дали ти харесва, или не — изправи се Майк. — Сбогом, Чезаре.

— Не бързай толкова, умнико! — скочи на крака Чезаре и столът му се прекатури. — А какво ще стане с мама? Не можеш да я зарежеш просто ей така. Тя очаква да дойдеш с нас в Сан Франциско. Не стига, че Джаки остава тук, ами сега и ти… Ще й разбиете сърцето.

— Съжалявам.

— Съжаляваш ли? — в очите на Чезаре се появи налудничав блясък. — Това ли е всичко, което ще кажеш, неблагодарно копеле? — направи крачка напред и заплашително изръмжа. — Ей сега ще ти извия врата!

— Това време вече отмина! — решително процеди Майк и вдигна ръка. Чезаре изненадано се закова на място. В очите му се мерна колебание, явно не можеше да забрави онези двамата в черешовите ковчези.

— Майната ти, прави какво искаш! — изръмжа по-големият брат, натика юмруци дълбоко в джобовете на панталона си и добави: — Но да не си посмял да потърсиш помощта ми, чуваш ли? Вече не те познавам!

Куполът на катедралата „Санта Мария“ се извисяваше над тихата зелена уличка в Астория. За стените на храма бяха залепени малка пералня и фурна за топъл хляб. Край отсрещния тротоар бяха подредени като на парад чисти тухлени къщички с алуминиеви навеси пред входа.