Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Нямам нужда от прокурорска помощ — поклати глава Никълъс. — Най-добре работя сам и Нанги-сан отлично го знае.

Тежката блиндирана врата на лимузината се затръшна и мерцедесът безшумно потегли. Ситните дъждовни капки не намаляваха блясъка на безупречно лакираното купе.

— Затворено е.

Никълъс внимателно огледа Хонико. Беше облечена в сиво-зелено костюмче на модната къща „Токуко Маеда“, изработено от нашумял напоследък синтетичен материал, който имаше уникалното свойство да имитира всички естествени тъкани. Този приличаше на съвършена смес между коприна и лен. Полата беше дълга, чак до високите токове на елегантните обувки от сива кожа. Светлорусата коса беше прибрана на кок, разтеглените в хладна усмивка устни имаха цвета на бледа роза. На лявата китка се поклащаше тежка златна гривна — единственото й украшение. Изглеждаше стройна и елегантна — такава, каквато трябва да бъде салонната управителка на заведение от ранга на „Пул Марин“…

Стените зад гърба й бяха покрити със златисти тапети, медната повърхност на дългия бар меко проблясваше под дискретната светлина на полилеите. В дъното се виждаше малък подиум, по масите горяха дебели ароматизирани свещи. Изпълнено с виетнамски произведения на изкуството, заведението силно наподобяваше новите и скъпи ресторанти, които никнеха като гъби в Сайгон.

— Не съм дошъл да вечерям — промърмори Никълъс и с учудване установи как атмосферата зад гърба на младата жена придобива нови, подобни на пещера измерения. Това вероятно се дължи на майсторската игра с осветлението, съобрази той.

Хонико беше на около тридесет години, но тъмните, леко издължени очи я правеха да изглежда някак по-възрастна и по-мъдра. От цялото й поведение се излъчваше самоувереност, очевидно беше от хората, които знаят как да излязат и от най-заплетената ситуация.

— Не приличате на пътуващ търговец — отбеляза тя. — Ние нямаме просрочени плащания, следователно не сте и данъчен агент… — направи малка пауза, очите й леко се разшириха. — Да не би да сте ченге?

— Какво би търсило едно ченге в подобно заведение? — контрира Никълъс.

— Нямам представа.

— Искам просто да пийна нещо — поясни Никълъс, без да се отмества от прага.

Жената кимна с глава и тръгна към бара:

— Бира или нещо друго?

Беше достатъчно умна да съобрази, че едва ли ще го прогони.

— Нека бъде бира…

Никълъс се настани на едно от високите столчета пред бара и загледа дългите й пръсти, които сръчно измъкнаха от хладилника две бутилки „Кирин Ичибан“. Капачките изпукаха, едната бутилка се плъзна към него, а другата остана на мокрия плот пред нея.

— Отдавна ли сте тук?

Тя вдигна глава:

— За мен ли питате, или за ресторанта?

— Което си изберете.

— Заведението е отворено от три месеца, но почти година преди това беше в реконструкция.

— Ваше ли е?

Тя се засмя, гласът й придоби приятно модулиран оттенък:

— Не, за съжаление. Но не мога да се оплача, заплащането ми е добро…

— Съмнявам се, че ви задоволява…

— Как странно се изразявате — въздъхна тя, но усмивката остана върху лицето й. — Предполагам, че имате право… Парите никога не стигат.

— Познавате ли човек на име Ван Трък? Нгуен Ван Трък…

— Това е виетнамско име…

— Да.

Веждите й леко се присвиха, мозъкът й усилено работеше.

— Сред редовните ни клиенти има двама виетнамци, но имената им са други…

— Сигурна ли сте? Във Виетнам името Нгуен се среща толкова често, колкото Джо Смит в Америка…

— Може, но на мен не ми говори нищо — тръсна глава тя и отмести бирата си. — А вие все пак сте ченге!

— Ван Трък ми дължи пари. Вървя подире му чак от Сайгон…

Вратата се отвори и в залата влезе човек с работни дрехи, който тикаше пред себе си количка с безалкохолни напитки. Хонико се извини, подписа фактурата и подвикна към задната част на заведението. Оттам се появи прегърбен японец с навити ръкави и мръсна престилка, който побърза да изтика количката към склада.

— Ако вашият човек се появи, няма да пропусна да му кажа, че го търсите — извърна се жената към Никълъс. Желаете ли нещо друго?

— Походката ви е грациозна като на истинска гейша — промълви Никълъс. Това беше възможно най-добрият комплимент и Хонико моментално го оцени.

— Благодаря.

— Колко ви дължа? — слезе от високото столче той.

— Заведението черпи — усмихна се тя, но дълбоко в тъмните й очи се мерна нещо неясно, може би любопитство. — Вие сте наполовина американец, нали?