Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Юмрукът на Дорис я запълни изцяло.

— Гадняра каза, че трябва да се пазиш по-добре, мистър Тони!… — очите й го гледаха напрегнато, като жаба, на която се готви да направи дисекция.

Той искаше да я напсува и да докопа револвера, но не успя да стори нито едното, нито другото. Краката му омекнаха, вътрешностите му се вкамениха. Само изпъшка, когато късият, но изключително остър нож майсторски сряза дробовете му и стигна сърцето. Тялото му се стовари върху нея с цялата си тежест.

Мъртвите тежат много, рече си Дорис и внимателно го пусна на пода. Избърса ръкохватката на ножа, после издърпа навътре в помещението трупа на несполучилия убиец и притисна ножа в още топлата му длан. Огледа се, взе една от колосаните кърпи и с нейна помощ пусна колта между двата трупа. Прибра белия тампон, в който беше скрила ножа, натика го в сака и се зае да събира нещата си. Преметна сака през рамо, шмугна се през кръглата дупка в стъклото и стъпи на сгъваемата стълба. След миг вече я нямаше.

— Значи го проследи чак дотук, така ли?

— Да — кимна Никълъс.

— И къде хлътна този тайнствен виетнамец?

Никълъс посочи с ръка към ултрамодерната сграда от бетон и стъкло, която сякаш махаше с криле на прилеп в центъра на Ропонги, изискания квартал с художествени галерии и туристически атракции:

— Виждаш ли онази тераса на втория етаж, която прилича на стъклен мехур? Ето там хлътна… Френски ресторант, казва се „Пул Марин“. Съвсем нов, с космически цени…

Танцан Нанги се беше отпуснал в коженото кресло на луксозния си мерцедес, очите му блуждаеха над панорамата на Ропонги.

Само преди пет минути лимузината безшумно се плъзна зад мощното „Кавазаки“ на Никълъс. Сутринта Коей го беше докарала до кейовете зад рибния пазар Тцуки, където снощи заряза мотора. От колата позвъни в болницата и научи, че състоянието на Ватанабе е стабилизирано. Охраняваха го стриктно, макар все още да не беше се върнал в съзнание. Никълъс трябваше да почака, за да може да го разпита.

С Нанги се свърза благодарение на „Ками“. Беше сигурен, че възрастният му съдружник не би напуснал неизвестното си убежище, ако не беше новината за кражбата на база данните на „Кибер-нет“.

Какво ли вижда в тази мрачна и дъждовна панорама, запита се Никълъс. Над входа на близката зала за пачинко сияеха ярки неонови реклами, вътре беше оживено и шумно. Част от нереалната действителност на един град, изпълнен със символи…

— С кого се свърза там? — обади се най-сетне Нанги.

С една жена, името й е Хонико.

— И тя разполага с дискетата, така ли?

— Да.

Нанги не дойде сам и Никълъс доста се изненада от този факт. С него беше новият вицепрезидент на компанията и обсъждането на редица важни въпроси трябваше да бъде отложено. Никълъс не можеше да говори свободно пред Тьорин. Отново усети промяната в отношението на своя стар съдружник и приятел.

Беше живял толкова дълго с болките и радостите на този мъж, че загрижеността за него не можеше лесно да го напусне. Нанги вече не беше толкова здрав и жизнен, колкото преди време. През изтеклата година беше предприел серия от пътувания из Русия, Украйна, Сингапур, Китай и Хонконг, напрежението видимо му се отрази. Вероятно сърдечната криза имаше някаква връзка с това напрежение, но въпросът за промененото му отношение продължаваше да е без отговор…

Наистина той беше прекалено ангажиран с проблемите на „Сато“, горещо желаеше стабилизацията на компанията чрез въвеждането на „Кибер-нет“. Това изостряше чувството на вина у Никълъс, който постоянно се кореше за отсъствието си по време на кризата.

Нанги с усилие се размърда, изкуственото му око блесна с хладна светлина. През войната беше преживял много, включително загубата на най-близкия си приятел — същия, който му беше завещал компанията „Сато интернешънъл“.

— Това е голямо нещастие — бавно промълви той и тъжно поклати глава. — Трябва на всяка цена да си върнем данните на „Кибер-нет“!

— Аз все още не разбирам как е възможна подобна кражба — обади се Тьорин. — Тя означава, че нашите мерки за сигурност са на твърде ниско ниво. — „Лесно му е да критикува мерките за сигурност, въздъхна в себе си Никълъс. Просто защото те са извън сферата на личните му отговорности. Дали пък не иска да си отреже парче и от тази торта?“ — Това е втори провал за изтеклите осемнадесет месеца. Преди време заловихме друг наш служител да продава тайните на „Сато“, казваше се Масамото Гоей… Предлагам пълно и задълбочено разследване на цялата система за сигурност!… — „Да, май наистина иска и тази торта…“