Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Мисля, че е крайно време да ме информирате за всичко, което става в компанията.

Тьорин продължаваше да играе ролята на покорен слуга.

— Разбира се, Линеър-сан — промълви той. — Снощи ми помогнахте по наистина чудесен начин, сега е мой ред…

Никълъс изведнъж си даде сметка, че Тьорин умишлено изпитва здравината на нервите му, залагайки на вроденото му европейско нетърпение. С помощта на тази тактика японците обикновено се справят с повечето от своите западни партньори. Естествено, той беше готов да възприеме тактиката на младия мъж, но това съвсем не означаваше, че е застрахован от изненади.

— Знаете, че продължителното отсъствие от Токио ме поставя в неизгодно положение, когато става въпрос за последните проекти на компанията — започна спокойно той. — Разчитам на вас, за да бъда информиран както трябва…

Тьорин кимна, по тънките му устни пробяга едва забележима усмивка.

— Това е чест за мен, Линеър-сан. Ще се опитам да ви бъда от полза, въпреки че добре зная точността и силата на вашите непосредствени впечатления.

Никълъс изпита неволно възхищение към младия мъж. Беше съумял да го жилне под прикритието на похвалите си. Едновременно с това нямаше никакво намерение да му позволи обвинителен тон заради дългото си отсъствие. Все пак Тьорин е негов подчинен и няма право да се бърка в работата му.

Направи усилие да прогони инстинктивната си неприязън и леко поклати глава:

— Напоследък Нанги-сан се държи странно. Изглежда хладен и затворен. Пропусна да ме информира за партньорите ни в проекта „Кибер-нет“. Нещо, което е длъжен да направи… Имате ли идея на какво се дължи това?

— Може би е последица от сърдечната криза. Чел съм, че това се случва често… — Отговорът прозвуча хладно, Тьорин стоеше изпънат и неподвижен. Върху лицето му отново се появи маската на предан слуга. Играеше безупречно, като опитен артист от театъра „Но“…

Никълъс внимателно огледа сдържаното лице насреща си, после тихо подхвърли:

— Нямате ли собствено мнение по въпроса?

— Не мога да си го позволя, тъй като съзнавам, че би било неточно…

Никълъс започна да се ориентира в поведението на събеседника си.

— Това обаче предполага, че имате собствено мнение относно състоянието на Нанги-сан. Ще ви бъда много задължен, ако го споделите с мен.

— Както желаете, сър — прочисти гърлото си Тьорин. Видимо се отпусна, може би заради това, което предстоеше да каже, а може би и просто защото разговорът, вървеше в желаната от него посока. — Моето мнение е, че през последната година Нанги-сан е получил още няколко леки удара, почти незабележими както за него, така и за околните.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Не можеше да приеме мисълта, че трябва да живее без своя любим другар и наставник.

— Разполагате ли с медицински доказателства в подкрепа на това мнение? — попита той.

— Не, сър — поклати глава Тьорин и се дръпна да направи място на двама минувачи с чадъри в ръце. — Това е личното ми впечатление, което едва ли бих споделил с някой друг…

— Много добре, Тьорин-сан — кимна Никълъс и направи опит да прикрие дълбокото си безпокойство. — Нямам повече въпроси. Между другото, бих искал да се запозная с досието на „Денва партнърс“ колкото може по-бързо…

— Разбира се, сър — покорно кимна Тьорин и се насочи към колата. Хвана дръжката на вратата и се спря: — Ако позволите един въпрос, сър…

— Разбира се.

— Нанги-сан ме запозна с някои подробности за кражбата на данните… Питам се защо сте допуснали дискетата да остане в ръцете на човек, когото вече сте идентифицирал… Не е ли било по-разумно да предприемете съответните действия за възстановяване на загубата?

Никълъс забави отговора си, неволно впечатлен от острия ум на този човек. Въпросът му беше напълно уместен, сега трябваше да стори всичко възможно, за да прикрие многото си тайни подозрения.

— Така действително бих спасил данните — кимна той. — Но и бих се лишил от възможността да разкрия самоличността на крадците. Което означава само едно — на даден етап те отново ще повторят номера, а ние няма да имаме никакви гаранции, че ще ги заловим…

— Разбирам — поклати глава Тьорин. На лицето му се изписа благоговейното изражение на студент, който получава ценни указания от любимия си професор. Отвори вратичката на колата и сгъна чадъра. Ситните дъждовни капчици покриха гъстата му коса, която проблесна като самурайски шлем. Подбрал с абсолютна точност продължителността на паузата, той се обърна и подхвърли: — Между другото, Нанги-сан ме помоли да ви предам, че е поискал външна помощ за това разследване… Става въпрос за Танака Гин — служител в Градската прокуратура на Токио.