Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Защо плачеш, дете мое? — докосна я една суха и гореща длан.

— Толкова е несправедливо! — стисна юмруци Бърнис. — Нима е възможно човек да понася толкова страдания?

— Говориш като истински воин. Но понякога и мечът е безсилен… Мястото му заема вярата.

— Вярата! — намръщи се Бърнис, сякаш в устата й се появи неприятен вкус.

— Чуй какво ще ти кажа — рече Мери-Маргарет и с усилие зае изправено положение. Завивките прошумоляха като невидими криле. — Вярата е нищо, когато Бог е благосклонен към теб. Истинската й сила проличава само когато Бог ти изглежда враждебен и безсърдечен…

Бърнис сведе глава и направи опит да спре сълзите си.

— А сега казвай какво те тревожи! — заповяда със свеж глас Мери-Маргарет.

Бърнис напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Аз ще те наследя, орденът ще продължи да функционира — започна тя. — Но кой ще наследи мен? Сред монахините няма достойни кандидати, няма нито една, разбираш ли?

— Сега не е време да се тревожиш от подобен проблем — отвърна с каменно лице старицата и сухият й пръст отново докосна ръката на Бърнис. — Престани да вършиш всичко сама. Помни, че трябва да мислиш единствено за непосредствената задача и всичко ще бъде наред. Остави Бог да си свърши работата и ще видиш, че Той ще се погрижи за твоята наследница. Така, както го стори с мен…

— Но как ще позная тази наследница, Мери-Маргарет?

Старицата дълго мълча. Очите й потъмняха и изгубиха фокус, Бърнис знаеше, че пред тях се върти свещеното колело на живота…

— Ще я познаеш по окървавените ръце — най-сетне прошепна тя.

Докато Бърнис разказваше историята за Камила, слънцето бавно се скри зад хоризонта и стаичката на върха на кулата се изпълни с особен, блестящ като скъпоценен камък здрач. Навън пропя присмехулник, ясните трели на песента му проникваха дори през дебелите каменни стени.

— Значи манастирът се е издържал от даренията на семейство Голдони — промълви Джаки и хвърли изпитателен поглед към Бърнис. — Но Енрико Голдони и баща ми Джон никога не са заставали лице в лице…

— Нещо повече, те са заклети врагове — кимна Бърнис.

— Тогава защо съм тук аз — една Леонфорте?

— Защото си богоизбрана — усмихна се Бърнис. — Тук враждата между Голдони и Леонфорте няма нищо общо… — Взе ръцете на Джаки между дланите си, момичето ясно усети вътрешната й сила. — От друга страна, ролята на Голдони тук се знае от малцина… — Пронизителните сини очи потънаха в лицето на момичето. — И това ще остане така!

— Разбирам — промълви Джаки. — Няма да кажа на никого. — Почувства се някак далеч по-близка с Бърнис, стана й приятно.

Малка пауза, после Бърнис се усмихна:

— Предполагам, че се чудиш как разбрах за теб… С дядо ти Чезаре сме добри приятели.

— Означава ли това, че той знае за даренията на Голдони за този манастир?

— Да, разбира се. Но, мога да те уверя, знае само той и никой друг. Знаеш ли, Джаки, дядо ти е необикновен човек. Един от малцината през вековете, които наистина разбират нашата роля в историята. И иска да ни помогне. Воден от това желание, той ми разказа за теб…

— Какво?!

— Да — кимна Бърнис. — Много пъти ми е говорил за теб.

— Дядо Чезаре?! — Джаки беше дълбоко смаяна. Знаеше, че има обичта на дядо си, но беше убедена, че вниманието му е насочено главно към внуците, както го изискват италианските традиции.

— Внимателно е следял развитието ти, в главата му постоянно е била мисълта за ордена…

— Разбирам — замислено поклати глава Джаки. — И сега ти си убедена, че Бог ме изпраща при теб — точно както някога е изпратил теб при Мери-Маргарет…

Бърнис дълго мълча.

— Вярвам на сърцето си — прошепна най-сетне тя. — Въпреки огромното количество лъжи и фалшиви видения, които го заливат… Но на теб ти се яви Дона ди Пиаве… По същия начин, по който се яви и на мен, когато пристъпих прага на този манастир… Сърцето ми казва, че всичко е истина, че такава е волята Божия… — очите й се спряха върху лицето на Джаки, на устните й се появи усмивка. — По този начин искам да ти кажа, че вярвам в посланието на Бога. Вярвам му с всяка фибра на тялото си. — Ръцете й се повдигнаха, после отново легнаха в скута. — Но от опит зная, че моите чувства нямат никакво значение, ако и ти не чувстваш същото…

— Чувствам го — объркано промълви Джаки. — Искам да кажа, че почувствах нещо в мига, в който влязох тук… Какво е то? Духът на Дона ди Пиаве или Божията ръка?

— Мога да ти помогна в много отношения, дете мое — въздъхна Бърнис. — Но не и тук. Сама трябва да откриеш същността на това присъствие , защото за всеки човек то е различно — очите й изпитателно се впиха в лицето на момичето. — Това представлява ли интерес за теб?