Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Но Енрико се занимава с износ на платове. Той няма никаква представа за истинския бизнес на Марко.

— Ще я получи заедно с теб… Важното е, че до този момент не си сбъркала никъде. Никой не знае колко тежко е състоянието на Марко и с Божия помощ това ще си остане тайна. Енрико ще стане негов пълномощник и говорител, в крайна сметка именно той ще поеме бизнеса. Но решенията ще вземаме ние. Тук, зад стените на този манастир, скрити от чужди очи.

Камила се разтрепери.

— О, Бърнис! Тази идея ме плаши!

— Това е съвсем нормално. Но я си представи каква добродетелна сила ще бъде съсредоточена в ръцете ти! Ще погребеш страховете дълбоко в себе си, ще се превърнеш в страж на доброто и истината. Мислите ти ще надхвърлят грижите за семейното огнище, защото вече ще трябва да мислиш за бъдещето на цялата фамилия. Представяш ли си какви светли перспективи поставя в ръцете ти Бог? Това е скъп дар, особено като знаеш, че разполагаш с всички ресурси на Ордена на Дона ди Пиаве!

След като изпрати Камила, Бърнис се отби в кухнята, напълни един поднос с храна и се върна в стаята на кулата. Прекоси я, отвори една тайна врата и влезе в просторна стая, пригодена за спалня. Плътни завеси покриваха двата прозореца, които гледаха към вътрешния двор на манастира. Във вазите имаше свежи цветя, светлината идваше от малка настолна лампа до прозореца. Значителна част от помещението заемаше огромно легло от махагон с ебонитови пилони и балдахин. Беше истинско произведение на изкуството, докарано преди години от Европа, разглобено на части.

Бърнис спря на прага и изчака очите й да свикнат със слабата светлина.

— Ти ли си, Бърнис? — обади се странно стържещ глас.

— Да, Мери-Маргарет.

— Какво се е случило?

— Марко Голдони получил удар.

— Тежък?

— По всяка вероятност — да.

— Толкова ли е бил грешен?

— Предполагам — въздъхна Бърнис. — Но това е Божа работа.

— Той винаги е бил щедър към нас. Много щедър… А сега и Камила дойде тук…

— Да.

— Слава Богу!

Бърнис пристъпи към леглото. Въпреки упоритите й усилия, около него се прокрадваше сладникавата миризма на болест и смърт.

— Аз ще Го прославя само когато ти даде облекчение!

— Какъв гняв! — въздъхна Мери-Маргарет. — Ти наистина трябва да препашеш сабя! — Тънкият й кикот премина в болезнена кашлица, Бърнис бързо опря предварително приготвената салфетка до устата й. — Вдигни ме!

Беше оплешивяла от жестоката болест, с хлътнали скули и изпъната като пергамент жълтеникава кожа. Носеше синя сатенена нощница, подарък от съседките. Цветът беше прекалено ярък, но тя си го харесваше. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху изпитото лице. Вече от доста време от стаята и съседната баня бяха демонтирани всички огледала.

Съсухреното лице на Мери-Маргарет се сбърчи и заприлича на тъжна кукла, захвърлена от собственика си.

— Сигурно й е било много трудно да дойде тук…

— Според мен още по-трудно й е било да не прави нищо. Знае, че я обичаме… А сега знае, че можем и да й помогнем. — Бърнис целуна студеното чело на Мери-Маргарет и добави: — В момента има нужда именно от това…

Оправи възглавниците под главата й, а Мери-Маргарет се обади:

— Получи се, нали? Вече имаме своя шанс…

— Да.

Съсухреният показалец на болната почука по ръката на Бърнис:

— Дълго време се молехме за това, но ти не ми изглеждаш щастлива.

— Щастлива съм — отвърна Бърнис и отметна кичур коса от челото си. — Но едновременно с това съм и разтревожена.

— По-добре се тревожи за храната ми…

Бърнис донесе подноса и го положи на леглото.

— Гладна ли си?

— Не особено. Но трябва да се храня, нали?

Бърнис натопи малка сребърна лъжица в задушените зеленчуци и я поднесе към устата на Мери-Маргарет.

— Сънувах, преди да дойдеш… — обади се болната.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Не си. Времето и пространството отдавна вече нямат значение за мен… Сънувах, че съм малко дете. Пак съм в тази стая, ти ще дойдеш всеки момент… Не е ли странно? Колкото по-близо е смъртта, толкова по-добре усещам същността на времето… То не съществува. Поне за мен. Случка отпреди две години е толкова прясна в паметта ми, колкото и онази, станала преди две минути. Същото се отнася и за събития отпреди двадесет или четиридесет години. Всичко е на едно и също колело, а то бавно се върти…

Мери-Маргарет затвори очи и започна да се храни. Дъвчеше с цената на доста усилия, вероятно така се концентрираше по-добре.