Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Искам да се доверя на някого, Бърнис — промълви Камила. — Бедата е, че не зная на кого… Марко се срещаше всяка седмица със своите подчинени, повечето от тях са у дома на вечеря поне веднъж месечно… Но аз не зная на кого от тях да се доверя. Кой ще ни остане верен, когато научи истината? И кой ще се опита да предаде фамилията в момент на криза?

— Мила моя, проблемът ти наистина е сериозен.

— Не, не. Дойдох тук, при човека, на когото мога да имам пълно доверие!

Сърцето на Бърнис пропусна един такт. Нима е дошло времето да се върне в реалния свят? Напълни дробовете си с въздух и си наложи търпение.

— Марко винаги е бил щедър към манастира — продължи Камила. — И двамата сме ти много благодарни, че прие дъщеря ни при себе си. Лекарите бяха категорични, че тя няма да оцелее в света навън, а ние нямахме сърце да я пратим зад стените на някоя клиника… — Емоциите най-сетне взеха връх, очите й се напълниха със сълзи. — Никога няма да забравим жеста ти, Бърнис!

— Успокой се, мила — погали я по бузата Бърнис. — Марко е този, който направи истински жест. Благодарение на него ремонтирахме „Санта Мария“, дори построихме ново крило… Положението ни е цветущо, докато други манастири се борят за оцеляване… — Камила се вкопчи в ръката й, на устните на Бърнис изплува хладна усмивка. — Освен това ние двете се познаваме вече от доста години, мила… Доста часове сме прекарали заедно в градината, разговаряли сме за какво ли не сред цъфналите рози…

— Вярно — усмихна се през сълзи Камила. — Още помня как се запознахме… Светата майка Мери-Маргарет не беше чак толкова стара, но боледуваше… Никак не й се искаше да се раздели със службата си, затова те водеше със себе си. „Бърнис ще говори вместо мен“, каза с онзи скърцащ глас тя, помниш ли?

— Нека Бог ми прости, но смъртта ще бъде избавление за нея — въздъхна Бърнис. — Не е справедливо да страда така…

— Искам да те попитам нещо, Бърнис. Ти добре знаеш какъв е истинският бизнес на фамилия Голдони, но въпреки това се сприятели с нас. Защо?

— Наистина е така — отвърна Бърнис и взе ръката й.

По тялото на Камила пробягаха топлите вълни на тайнственото излъчване, което беше само част от дарбата на Бърнис. Тя беше висока и стройна жена със смайващо изразително лице. Някой някога беше казал, че има очи на математик. Спокойни и аналитични, отбелязващи онова, което другите пропускат, дори най-малките подробности на всекидневния живот… Беше известна със своята искреност и прямота, жените в квартала бяха единодушни, че е твърда като мъж, но далеч по-честна в преценките си. Четеше много, никога не даваше повърхностни оценки на човешкия характер.

— Аз просто съм прагматик. Трябва да се грижа за паството си, освен това се моля за душата на Марко поне по два пъти на ден… Често казвах на шега, че без грешници като Марко църквата отдавна би изчезнала… — на лицето й се появи замислена усмивка. — Едно трябва да знаеш, мила… Чувствам те близка като родна сестра!

— Значи така — развълнувано промълви Камила и пръстите замачкаха кърпичката в скута й. — Значи така…

Някъде далеч, вероятно в противоположния край на манастира, тихо зазвуча псалм. Мелодията на латинската литургия проникваше през каменните стени, въздействаше успокоително като нежна милувка…

— Кажи ми как да ти помогна, Камила — промълви Бърнис. — Уверявам те, че нищо няма да ме спре.

Камила кимна, набрала кураж от милото поведение на приятелката си.

— Отчаяна съм — прошепна тя. — Дойдох да ти поискам съвет… — Очите й потънаха в пронизително сините ириси на Бърнис. — Семейството ми е в опасност, кажи ми какво да правя…

Бърнис бавно се облегна в стола си. Стана й ясно, че е изправена пред най-решителното предизвикателство на съдбата. Държеше го в ръцете си, усещаше вкуса му, но въпреки това беше необичайно спокойна.

— Мила моя, преди да продължим този разговор, искам да ти кажа, че най-лесното нещо на света е да даваш съвети. Трудното е да ги приемеш…

— О, Бърнис! За какво според теб съм тук? — клепачите на Камила овлажняха. — Дойдох за съвета ти, нямам друг, към когото да се обърна. Заклевам се, че ще го приема!

— Намираш се в Божи дом. Дадеш ли клетва между тези стени, тя трябва да бъде изпълнена.

— Ще бъде! — преглътна с усилие Камила.

— Много добре — кимна Бърнис. — Тогава нека се обърнем към Гьоте. „Мъжете нямат достатъчно въображение да посрещнат реалността“, казва той. Нека ти обясня с какво ни засяга тази сентенция. Ти спомена за обичаите, мила. Каза, че не знаеш нищо за бизнеса на съпруга си и аз ти повярвах. Това в неговите очи, а и в очите на всички мъже, е напълно в реда на нещата. Но опирайки се на логиката на Гьоте, аз не мога да го приема като факт.