Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Как така добре? — попита Джаки.

— Ти отговори честно и това е добро начало — отсече Бърнис. Беше от хората, които представяха мнението си за неоспорим факт.

Джаки плъзна поглед по картините с религиозни сцени статуята на Девата с Младенеца, позлатения дървен кръст. Усети тежестта на религиозните символи с огромна сила.

— Не искам да ставам монахиня — промълви тя.

Бърнис се приведе, взе ръцете й в своите, на устните й се появи топла усмивка:

— Нямам намерение да те правя монахиня, дете…

В същия момент Джаки осъзна, че през онова средновековно прозорче са я наблюдавали очите на Бърнис. Прозорче на замък, една тясна цепнатина, която предлага надеждна защита срещу копията и стрелите на врага… Тук, в центъра на Куинс, на тихата уличка с високи тополи… Погледна Бърнис и със смайване установи, че я вижда в тежка броня, препасала дълга сабя. Бронята блестеше ослепително, също като бялата фасада на манастира под слънчевите лъчи…

Джаки промърмори нещо под нос и усилено започна да мига. После погледна пак. Светата майка изглеждаше както преди — блага, спокойна, самоуверена.

— Какво има, дете мое?

— Стори ми се… — Джаки отново примигна, от устата й излетя смутен смях. — Стори ми се, че те виждам в средновековна броня… Лудост, нали?

Бърнис дълбоко въздъхна, очите й се навлажниха.

— Ела — изправи се тя. — Искам да ти покажа нещо. — Вместо да тръгне към вратата, тя се насочи към нишата зад бюрото си, изцяло запълнена с книги. Пъхна ръка зад един от рафтовете, нещо щракна и цялата стена се отвори навътре.

Прекосиха високия праг и се озоваха в каменен коридор с висок таван. Осветлението идваше от малки електрически крушки, скрити в нишите, където би трябвало да има запалени свещи. Токчетата им звучно затракаха по каменните плочи. В дъното на коридора имаше желязна врата, която Бърнис отвори с един от ключовете на връзката си. Пантите пронизително изскърцаха. Бърнис грижливо заключи и тръгна нагоре по стръмна и извита метална стълба.

Стаята на върха не беше голяма, но правеше впечатление. Едната й стена беше извита като на крепостна кула, на метър от високия таван започваше широк прозорец с цветни, великолепно изографисани панелни стъкла. Странно, но само един от стъклописите беше с религиозна тематика — Жана Д’Арк на бял кон… Останалите бяха исторически, главно от славното минало на Франция и Италия. И почти всички с военна тематика.

Стаята беше изпълнена с разноцветна, сякаш магическа светлина. Тя обливаше двете жени, Джаки се почувства някак преродена. Обзе я приятна топлина, ужасите на Озоун парк и Източен Ню Йорк се изпариха от съзнанието й, сякаш никога не беше ги имало…

— О, Бърнис, колко е красиво! — извика тя.

— Наистина ли мислиш така?

— Честна дума! — разпалено отвърна Джаки и се извърна към Светата майка. — Чувствам, че…

Бърнис я сграбчи за раменете, пронизителните сини очи се забиха в лицето й:

— Какво чувстваш?

— Не зная — прошепна Джаки, изведнъж останала без дъх. Сякаш беше тичала от Озоун парк до тук. — Нещо особено…

— Да! — процеди през стиснати устни Бърнис. — Не съм се излъгала в теб!

Ръцете й завъртяха момичето към голата стена. Тя беше изградена от същите камъни, които видяха в коридора. Напълно гола, с изключение на една малка картина. Въпреки скромните си размери, тя доминираше в помещението, сякаш беше десет пъти по-голяма.

— Боже Господи! — ахна Джаки.

— Точно така — отвърна Бърнис, а сините й очи станаха още по-ярки.

Джаки гледаше като омагьосана. Картината представляваше висока фигура с тежка броня, препасала дълга сабя. Шлемът беше в лявата й ръка, лицето се виждаше съвсем ясно. Жена, която поразително приличаше на Бърнис… Художникът беше вложил цялото си умение в това лице и то грееше с мека, неземна светлина…

— Точно тази картина ми се привидя преди малко, в канцеларията — прошепна Джаки с разтуптяно сърце. — Ти ли си това?

— Невъзможно — усмихна се Бърнис. — Картината е рисувана преди стотици години.

— Но все пак… — Джаки я погледна, после отново насочи очи към платното: — Ти си!

— Само до известна степен — поклати глава Бърнис. — Това е портрет на Дона ди Пиаве, основателката на нашия орден.

Джаки не можеше да отмести очи от картината.

— Но как е възможно това, Бърнис? — замаяно прошепна тя. — Аз я видях , повярвай ми!

— По-вероятно си почувствала присъствието й в мен…

— Виж лицето й! То грее с…