Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Какво става? — разтревожено попита Хонико.

— Не знам — троснато отвърна Майк и напрегнато се приведе над клавиатурата. Но не беше в състояние да направи много. — В компютъра е вкаран вирус, който унищожава всичко, записано върху твърдия диск!

— Включително данните за „Кибер-нет“?

Той кимна, после гневно тръсна глава. На екрана се изписа една-единствена дума:

УСМИХНИ СЕ!

Пръстите му нервно затичаха по клавишите, но надписът не изчезваше. Лицето му стана бяло като вар, ръката му нервно блъсна машинката. Тя се стовари на пода.

— Хайде! — скочи на крака Майк. — Да си вървим у дома!

В същия момент звънна мобифонът му, забравен на масата.

— Кой е? — раздразнено изръмжа в слушалката Майк.

— Намирам се в Кейжи — бръмна в ухото му гласът на Йоши — най-близкия от помощниците му.

Кейжи Хакубут-цукан беше името на Музея по криминалистика, разположен в квартала Канда, геометричен център на Токио.

— Какво правиш там?

— Мисля, че ще е най-добре да дойдеш и да видиш сам.

Майк понечи да го наругае за излишната тайнственост, но после долови вълнението в гласа му и се въздържа. Йоши отлично знае, че може да говори спокойно, тъй като връзката им е двойно кодирана. Значи има основателна причина да не го прави… Господи, вероятно се е случило нещо чудовищно!

— Тъкмо приключихме в „Тамаяма“ — каза в слушалката той. — Тръгваме веднага. Между другото, замина ли пратката за брат ми?

— Да, точно навреме. Този нов превозвач е истински ас.

Майк прекъсна разговора и вдигна поглед към озадаченото лице на Хонико.

— Йоши е открил нещо важно в Музея по криминалистика — съобщи й той.

— По това време? — вдигна вежди тя. — Музеят е затворен от часове!

— Да вървим! — изръмжа Майк и взе шлифера си от закачалката. — Несъмнено става въпрос за нещо спешно!

Нощно Токио крие в себе си някаква странна магия, помисли той, докато натискаше педала по мокрите улици. Тълпите от хора, които се блъскат по тротоарите осемнадесет часа в денонощието, най-сетне ги няма, тишината нарушават единствено камионите за зареждане, които по закон работят само нощем. Тук-там можеха да се видят младежи с кожени якета, развяващи дългите си коси върху мощни мотоциклети. Майк ги разбираше много добре, с кръвта си усещаше стремежа им към безразсъдство и самоунищожение. Такива са днес всички младежи по света — в Брюксел и Санкт Петербург, в Сайгон и Питсбърг… Носят едни и същи дрехи, забавляват се с опасни игри, зяпат МТВ… Жажда за самоопределение. Но колкото повече гледат МТВ, колкото по-често играят компютърни игри с някой като себе си на Тимбукту или Бог знае още къде, толкова повече им се изплъзва самоопределението… А с това нараства и желанието им да обърнат гръб на действителността, да се превърнат в други личности или просто да изчезнат.

Аз не съм цифра или номер, аз съм свободен човек!

Ето я максимата, която тласка едно цяло поколение към пропастта. Ето какво ги кара да се татуират, да вземат наркотици и да нехаят за опасностите.

Пристигнаха в Канда под оглушителния акомпанимент на мотоциклетни двигатели. Ехото се блъскаше във фасадите на небостъргачите и се връщаше обратно — остро, метално като топчетата на играта пачинко, които търсят път през сложния лабиринт… Йоши се появи от тъмната уличка до Музея по криминалистика. Внимателно огледа утихналата улица в двете посоки, после направи знак на Майк. Той слезе от колата, хвана Хонико за ръка и го последва. Токчетата й зачукаха по асфалта.

Йоши продължаваше да върви напред, в ръката му блесна мощен прожектор. Минаха покрай два гигантски контейнера за смет със зелени стени, които изглеждаха непочиствани от години. Между тях се бяха настанили група бездомници, заобиколили буен огън. Онези, които бяха будни, ги изгледаха равнодушно с възпалени от ревматизъм очи. Въздухът тежеше от вонята на алкохол и отдавна некъпани тела.

Майк не ускори крачка, нито запуши носа си — така както биха постъпили повечето обикновени жители на Токио. Вместо това забави ход, очите му внимателно огледаха дрипльовците. Чувстваше ги далеч по-близки от влиятелните мъже, които вечеряха при него няколко часа по-рано, но за нищо на света не би го признал. Защото онези мъже принадлежаха на Горния град — онази част от Токио, която някога са управлявали шогуните. Докато Майк беше роден и израснал в мизерията на Долния град, сред вонята и жестоките гангстерски войни…

— Побързай, Майк! — напрегнато подвикна Йоши. — Сега не е време за социологически проучвания!