Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Те започнаха да кимат един по един, с някаква скрита тържественост. Против и въздържали се нямаше.

След като гостите си тръгнаха, включително и Машида, Майк запали пура и отправи поглед в тавана. Масата беше гола, от полираната й повърхност се разнасяше приятната лимонена миризма на препарат за излъскване. Хонико беше в кухнята, за да контролира почистването.

В такива мигове обикновено си спомняше за Коей. Шестте месеца, които прекара с нея, бяха трудни, дори болезнени. Но незабравими, също като излежавана в затвора присъда. Беше сигурен, че тя го ненавижда. Това би трябвало да е достатъчно, за да й даде пътя. Какъв смисъл има връзката с жена, която предпочита да те заплюе в лицето, вместо да скочи в леглото ти? Но той ценеше всичко у Коей, най-много омразата й. Когато тя си отиде, най-силно му липсваше именно омразата, всички онези дребни унижения, на които се подлагаше в името на мрачното, но непобедимо чувство… Бавно и постепенно това чувство стана част от живота му — горчилка в устата, пепел от изстинала камина…

От мрачните мисли го изтръгна Хонико, най-сетне приключила с кухнята. Беше свалила кимоното и дървените обувки, на тяхно място потрепваше елегантно костюмче на „Армани“ в сивкав цвят и жакет без ревери. Лишено от грим, лицето й още повече подчертаваше блясъка на издължените й ориенталски очи. На този фон русата й коса изглеждаше невероятно.

— Майсторско представление — даде оценката си тя.

— Така ли мислиш? — попита Майк, издуха облак ароматен дим и очите му най-сетне напуснаха тавана. — Може би действително бях красноречив, но главното е, че им казах точно това, което искаха да чуят. Хвърлих въдицата и ги поведох за носа. И знаеш ли защо нямаха нищо против? Защото не обичат несигурността на днешния ден, мечтаят за миналото и се страхуват от бъдещето!

Прехвърли пурата в другия край на устата си, дръпна и пусна ново облаче дим.

— Но и аз имах късмет — между пръстите му проблесна мини дискетата, която Хонико му беше предала в началото на вечерта. — Операцията да измъкна този диск от научноизследователския отдел на „Сато“ беше доста рискована, можеше да се провали на няколко пъти…

— Не виждам как — поклати глава тя. — Ти беше взел всички предпазни мерки и прояви достатъчно благоразумие.

— Благоразумието е патерицата, с която човек оправдава поражението си — отвърна Майк и завъртя дискетата между пръстите си. — То е оръжие на слабите…

Тя седна до него и прокара пръсти през косата му.

— Какво значение има? Нали получи всичко, което искаше?

— Разполагам с технологията на „Кибер-нет“, макар че нямам нужда от нея — въздъхна той и продължи да върти дискетата между пръстите си. — Откраднах я от „Сато“, за да отвлека вниманието им от истинската опасност. В момента не искам никой там да обсъжда договора с „Денва партнърс“. По-добре да се въртят в кръг и да се чудят кой и защо им е свил скъпоценната технология! — Над главата му се изви ново облаче ароматичен дим. — Но не си права, като казваш, че съм получил всичко. Все още нямам главата на Линеър… Все още! — На лицето му се появи момчешката усмивка, която Хонико вече добре познаваше. — Искаш ли да видиш плодовете на нашия труд?

— И още как! — отвърна тя, отмести стола си и стана.

Майк измъкна куфарче от мека кожа, под капака му се показа портативен компютър с мощна памет и флопи за мини дискети. Включи го и пъхна в процепа дискетата, която въртеше между пръстите си. Екранът светна, след секунда компютърът беше готов за работа.

— Ето, това е — промърмори той и пръстът му увисна над клавиша с надпис „ENTER“. — Натисна ли го, на екрана ще се появи цялата информация за „Кибер-нет“… — Дръпна от пурата, завъртя дима в устата си и натисна клавиша. Компютърът реагира светкавично, екранът се изпълни със сложни формули, работни инструкции, кодове и шифри. Най-отдолу акуратно се подредиха заглавията на съответните файлове.

— Каква прелест! — въздъхна доволно Майк, очите му попиваха екрана. Изведнъж лицето му се изопна, зъбите му почти пречупиха пурата. — Какво става, по дяволите?

Информацията върху екрана започна да се самоунищожава. Пръстите му полетяха над клавишите, опитвайки се да прехвърлят в паметта на твърдия диск всичко, което можеше да бъде спасено. До голяма степен успя. Преди екранът да се изчисти, в паметта бяха прехвърлени почти три четвърти от данните. Светкавично превключи на флопи, но на екрана се изписа Грешка . Направи опит за пряк достъп до информацията на дискетата и с ужас установи, че тя се самоизтрива. Започна процедурата отначало, но този път дори не можа да влезе в програмата. Превключи на позиция „С“ и даде ход на вградената антивирусна диагностика. С нарастващ ужас отбеляза, че вирусът вече унищожава и това, което е записано в основната памет. Бързо набра командите на програмата за борба с вируси, но тя изобщо не задейства.