Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Божествено просветление — подсказа й Бърнис.

— Да, точно така — кимна Джаки, усетила инстинктивно правотата на думите й. — Но защо е във воински доспехи?

— Дона ди Пиаве е била монахиня — меко отвърна Бърнис. — Но едновременно с това и твърд защитник на своя народ… Понякога става и така, особено когато светът е в оковите на злото… — главата й кимна към два блестящи на светлината савонски стола, разположени един срещу друг. — Седни, дете мое. Трябва да чуеш много неща, преди да вземеш решението си.

— Какво решение?

— Ти си особена, Джаки. Ти си от избраните. Затова майка ти те доведе тук… — Бърнис се усмихна, но Джаки вече не можеше да бъде заблудена. Под маската на спокойната доброта несъмнено се криеше жена воин.

— Жените в днешния свят се третират по два начина — продължи Бърнис. — Като майки или като уличници. И в двата случая са считани за второ качество… — Изчака момичето да седне, после също се отпусна на твърдия стол. — Познаваш ли Гьоте, германския философ?

— Само като име, не съм чела нищо от него.

— Ако решиш да се присъединиш към нас, ще прочетеш произведенията му тук… — очите на Бърнис се насочиха към портрета на Дона ди Пиаве. — Той казва, че малко мъже притежават достатъчно въображение да обхванат действителността… И съвсем правилно не включва жените в тази категория.

Бърнис стана, пристъпи към картината и рязко я дръпна. Зад нея се появи малка ниша. В дъното й имаше някакъв продълговат предмет, старателно увит в червено кадифе със златни ширити. Върху плата имаше избродирани в златно латински сентенции, които Джаки не можеше да разбере.

Бърнис се обърна и започна да развива плата. В ръката й блесна сабя, Джаки ахна. Беше древно оръжие от желязо, очевидно изковано далеч преди да бъде открита стоманата.

— Това е сабята на Дона ди Пиаве — каза Бърнис.

Подчинявайки се на тайнствена сила, Джаки стана от мястото си и протегна ръка. В същия миг Бърнис се олюля и сякаш изгуби равновесие, острието на сабята изсвири във въздуха и се заби в дясната китка на момичето.

Странно, но Джаки нито извика, нито се отдръпна. На практика изобщо не усети болка, а само някакво особено пулсиране. Сведе поглед и видя, че целите й ръце са в кръв.

Бърнис излетя от стаята и минута по-късно се върна с шишенце йод, стерилна марля и лепенки. Сабята остана да лежи на пода.

— Не боли — някак разсеяно промълви Джаки, без да се обръща към никого.

Бърнис се отпусна на колене, грабна китката на момичето и внимателно почисти раната. Благодаря ти, Боже, тя е , развълнувано си мислеше Светата майка, докато пръстите й сръчно полагаха марлята.

— И архиепископът приема твоите интерпретации на Гьоте?

— Забравяш, че живеем през 1945 година — отвърна Бърнис. — Архиепископът е прекалено зает с войната, за да мисли за Гьоте или моите интерпретации на неговата философия.

Камила Голдони (която се падаше леля на Маргарет след брака й и почина в началото на 70-те) беше жена с едър кокал, никаква талия и масивни рамене. Далеч от стандартите за красота, лицето й излъчваше нещо ведро и приятно. Мъжките й черти се подчертаваха още повече от твърдия поглед и решителното й поведение. Същевременно беше жена с изключително благ и отзивчив характер.

Дойде при Бърнис подгонена от нещастието. Съпругът й Марко Голдони (по-големият брат на Енрико) беше получил удар. Нещо доста необичайно за мъж на четиридесет години. По каприз на съдбата това се беше случило в неделя, у дома, бяха само двамата. Закара го в болница, повика и личния му лекар. Взе решението си в момента, в който научи диагнозата. Никой нищо не трябваше да разбере. Подкупи доктора и двете сестри, които бяха на смяна, после се погрижи и за телохранителите, докарали ги в болницата. Каза им, че Марко е получил остро хранително отравяне.

— Прецених, че фамилията ще има сериозни неприятности, ако се разчуе за удара на Марко — поясни на Бърнис тя. — Енрико е във Венеция, но дори да беше тук, едва ли щеше да удържи положението. Защото Марко е генераторът, той планира и осъществява всички операции…

Очите й бяха сухи, седеше изправена и в безупречен вид. Всичко по нея си беше на мястото: грим, червило, ръбовете на чорапите. Поплака си малко само край леглото на Марко.

— Не зная нищо за работата му — добави тя. — Естествено, той никога не смесваше бизнеса с личния си живот.

Камила все още не беше разкрила истинската цел на посещението си. Беше прекалено наивно да се мисли, че е потърсила съчувствието на Бърнис и тя прекрасно го знаеше.