Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Няма ли да го уволните? — попита Кисоко, неестествено бледа на слабата светлина.

— Вероятно не — поклати глава Никълъс. — Тьорин знае много неща за Акинага и ще ми бъде от полза. А и преценката на Нанги-сан в крайна сметка излезе вярна: този младеж има изключително пъргав ум…

Извърна се леко встрани, просто за да покаже, че не иска да говори повече за Канда Тьорин. Предстояха далеч по-важни неща. Опразнена от мебелировката, къщата изглеждаше мъртва. Направи опит да си представи Полковника между тези стени. Предпочиташе да мисли за него, вместо за това, което му съобщи Акинага. Да мисли за Коей или Нанги, за Танака Гин или Тьорин, но не и за ужасната рана, която оябунът отвори в сърцето му. Да, това наистина беше рана, проклет да бъде! Оказа се, че този тип познава отлично не само семейните му проблеми с Джъстин, но и отношенията й с Рик Милар… А думите му бяха тежко обвинение… Защото от тях ставаше ясно, че единствен виновник за нелепата смърт на Джъстин е той, Никълъс! Ами ако е прав, изведнъж се запита той. Нима Джъстин наистина му е изневерявала? Напълно възможно. Тя беше нещастна и самотна, принудена да живее във враждебна среда. А той я остави сама и въпреки молбите й замина да изпълни дълга на баща си към Микио Оками… Спомни си, че в онази нощ я търси по телефона няколко пъти, но никой не вдигна слушалката. Дали е била навън, или просто не е искала да чуе гласа, му? А може би е била в леглото на Рик? Всичко беше възможно и той добре го съзнаваше. Истината… Какво означава истината? Едва ли някога ще я научи със сигурност… Всъщност изобщо не му се искаше да я научи…

Отгатнала бурята в душата му, Хонико мъдро го беше оставила сам в будисткия храм, някак изведнъж изгубил своята святост, дори кислорода във въздуха… Оттеглила се в сянката, тя безмълвно го наблюдаваше, почти физически усещаше нажежените до бяло пламъци на мъката и гнева, които сякаш изскачаха направо от наелектризираното му тяло…

Сега, няколко часа по-късно, той се беше изправил в дома, който тежеше от горчиви спомени. И за пръв път в живота си разбра, че честта е жестока и коварна любовница…

Кисоко прекъсна мрачните му размишления, пристъпвайки към един от бюфетите, върху който имаше поднос с преполовена бутилка уиски и две кристални чаши.

— Къде отивате двамата с Нанги-сан? — попита Никълъс.

— Нямаме определени предпочитания, важното е той да си почине добре — отвърна Кисоко и напълни чашите с кехлибарена течност. — Синът ми Кен замина за Щатите и в момента нищо не ме задържа тук… — Насочи се към него с чаши в ръце, токчетата й отчетливо почукваха по голите дъски на пода.

Той не се учуди на решението й да се откаже от обичайния чай, моментът наистина изискваше нещо по-силно… Възрастната жена беше облечена изцяло в бяло — цвета на траура. Коприненото костюмче, ръкавиците и шапката с воал бяха на мода през 60-те години, но тази година най-известните модни къщи отново ги включиха в колекциите си. Погледна я в тъжните очи, чашите звъннаха. Отпиха по глътка в памет на Микио Оками.

— По дяволите! — изведнъж рече тя и запрати чашата си към отсрещната стена. — Той все пак живя дълго и интересно!

— Съжалявам, че не успях да го спася — промълви Никълъс и сведе поглед към ситните късчета кристал.

— До известна степен го сторихте — поклати глава Кисоко. — Освен че изплатихте дълга на баща си, вие успяхте и да спечелите обичта му, Линеър-сан. Имам чувството, че ви обичаше повече от всички на този свят, включително и от мен… — в гласа й нямаше ревност, нямаше завист. — Беше човек с труден характер, не обичаше да проявява слабост. От много години се опитвах да полагам грижи за него, тъй като животът му беше пълен с опасности… Но това само го правеше нервен и избухлив. Защото на практика той обожаваше опасността, стремеше се към нея с цялата си душа… Бях принудена да го закрилям по друг начин, отдалеч… — на лицето й се появи тъжна усмивка.

— Чрез Тао-тао, нали?

— Да.

— Той знаеше ли, че вие сте танжин?

— Нямам представа. Никога не сме говорили по този въпрос… Вероятно е усещал нещо…

— Що се отнася до Кшира…

— Да — кимна тя. — Очаквах да повдигнете този въпрос. — Тръгна към бюфета, но там нямаше други чаши. Никълъс й предложи своята, тя благодарно кимна и я напълни с уиски. Отпи голяма глътка, въздъхна и каза: — Трябва да внимавам, алкохолизмът е нашата семейна болест…

Насочи се към един от покритите столове, седна и кръстоса крака. Беше съвършена, като модел на гениален художник. Нанги е един щастлив човек, неволно си помисли Никълъс.